— Какво стана там долу, Даниел? Имаше ли някой?
— Не.
— Пребледнял си.
— Винаги съм си бил блед. Хайде, да вървим.
— Ами ключът?
Бях го оставил вътре, пъхнат в ключалката. Нямах желание да се върна да го прибера.
— Мисля, че съм го изпуснал на излизане. Ще го потърсим някой друг ден.
Закрачихме бързо по булеварда, пресякохме на отсрещната страна и не забавихме крачка, докато не се отдалечихме на стотина метра от къщата, така че силуетът й едва се виждаше в нощта. Чак тогава забелязах, че ръката ми все още е изцапана със ситния прах. Бях благодарен за сенчестото покривало на нощта, защото то скриваше от Беа сълзите от ужас, които се стичаха по бузите ми.
Спуснахме се по улица „Балмес“ до Пласа Нуньес де Арсе, където намерихме едно самотно такси. Докато колата се носеше по „Балмес“ към „Консехо де Сиенто“, почти не разменихме дума. Беа ме хвана за ръката и на няколко пъти я улових да ме гледа със стъклени, непроницаеми очи. Наведох се да я целуна, но тя не разтвори устните си.
— Кога ще те видя пак?
— Ще ти се обадя утре или вдругиден — рече Беа.
— Обещаваш ли?
Тя кимна.
— Може да ми се обадиш вкъщи или в книжарницата. Номерът е същият. Имаш го, нали?
Отново кимна. Помолих шофьора да спре за миг на ъгъла на „Мунтанер“ и „Дипутасион“. Предложих да изпратя Беа до входната й врата, но тя отказа и се отдалечи, без да ми позволи да я целуна отново или поне да погаля ръката й. От таксито видях как се затича и се скри от погледа ми. Лампите в жилището на Агилар бяха запалени и ясно видях, че моят приятел Томас ме наблюдава от прозореца на стаята си, в която бяхме прекарали заедно толкова следобеди в бъбрене или игра на шах. Махнах му с ръка, отправяйки една насилена усмивка, която той вероятно не можеше да види. Не отвърна на поздрава ми. Остана неподвижен, залепен за стъклото, вперил студен поглед в мен. След няколко секунди се отдръпна и прозорците потъмняха. Чакал ни е, помислих си аз.
35
Когато се прибрах у дома, намерих на масата останките от вечеря за двама. Баща ми вече си беше легнал и аз се запитах дали случайно не се е окуражил да покани Мерседитас на вечеря. Отидох на пръсти в стаята си и влязох, без да паля лампата. Щом седнах на ръба на дюшека, забелязах, че в стаята има още някой, изпънат на леглото в мрака като покойник, с ръце, скръстени на гърдите. Усетих леден спазъм в стомаха, но бързо разпознах хъркането и профила на несравнимия нос. Запалих нощната лампичка и открих Фермин Ромеро де Торес, заспал върху кувертюрата на леглото с блажена усмивка, като от време на време тихичко простенваше от удоволствие. Въздъхнах и той отвори очи. Когато ме видя, като че ли се изненада. Очевидно очакваше друга компания. Потърка очи и се огледа, сякаш за да добие по-добра представа за обстановката.
— Надявам се, че не съм ви уплашил. Бернарда казва, че заспал приличам на някакъв испански Борис Карлоф74.
— Какво правите в леглото ми, Фермин?
Той примижа с известна носталгия.
— Тъкмо сънувах Карол Ломбард. Бяхме в Танжер, в едни турски бани, и аз я мажех цялата с масло, от ония, дето ги продават за бебешки дупета. Някога да сте мазали жена с масло — ама съвестно, от главата до петите, а?
— Фермин, часът е два и половина през нощта и умирам за сън.
— Моля да ме извините, Даниел. Просто господин баща ви настоя да се кача да вечерям с него, а после ме налегна една дрямка, да не ви разправям. Говеждото ми действа направо като наркотик. Баща ви предложи да се поизтегна тук за малко; каза, че няма да имате нищо против…
— Наистина нямам нищо против, Фермин. Това просто ми дойде изневиделица. Останете си в леглото и се върнете при Карол Ломбард, че сигурно ви чака. И се пъхнете под юргана, че навън е кучи студ и ако не се завиете, ще пипнете някоя настинка. Аз ще отида в трапезарията.
Фермин кимна послушно. Натъртванията по лицето му бяха започнали да се възпаляват и главата му, покрита с рядка косица и двудневна брада, напомняше зрял плод, паднал от дървото. Взех едно одеяло от скрина, а друго подадох на Фермин. Загасих лампата и отидох в трапезарията, където ме чакаше любимото кресло на баща ми. Увих се с одеялото и се сгуших както можах, убеден, че няма да мигна цяла нощ. Образът на двата бели ковчега в сумрачното подземие се бе врязал в паметта ми. Затворих очи и с всички сили се помъчих да излича това видение. На негово място извиках образа на Беа, гола върху одеялата в онази баня, озарена от свещите. Отдал се на такива приятни мисли, като че ли долових далечния ромон на морето и се запитах дали вече не съм заспал, без да разбера. Може би плавах към Танжер. След малко осъзнах, че чувам просто хъркането на Фермин, а миг по-късно светът угасна. През целия си живот не съм спал по-добре или по-дълбоко, отколкото през тази нощ.
74
Уилям Хенри Прат, известен като Борис Карлоф (1887–1969) — английски актьор, прочут с ролите си във филми на ужасите. — Бел.прев.