Исках да попитам Жулиан как смята да мине през солидната дъбова порта, която напомняше по-скоро врата на базилика или затвор. Той извади от палтото си едно шише и развинти капачката му. Зловонна пара се издигна от отвора, образувайки бавна, синкава спирала. Жулиан хвана единия край на катинара и изля киселината в самата ключалка. Металът изсъска като нажежено желязо, обгърнато в облак жълтеникав дим. Изчакахме няколко секунди, след което той вдигна един объл камък от буренака и разби катинара с половин дузина удари. Тогава ритна вратата, която се отвори бавно като гробница, бълвайки тежък, влажен дъх. Отвъд прага се виждаше само кадифен мрак. Жулиан носеше бензинова запалка, която щракна, след като направи няколко крачки във вестибюла. Последвах го, оставяйки вратата зад нас леко открехната. Жулиан измина няколко метра, като държеше пламъка над главата си. В краката ни се простираше килим от прах, по който нямаше други следи освен нашите. Голите стени се обагриха в кехлибарено от пламъка на запалката. Нямаше мебели, нито пък огледала или лампи. Вратите все още висяха на пантите си, но бронзовите им дръжки бяха изтръгнати. Огромната къща представляваше просто един оголен скелет. Спряхме се в долния край на стълбището. Жулиан зарея поглед нагоре. Обърна се да ме погледне за миг и аз поисках да му се усмихна, но в сумрака едва съзирахме очите на другия. Последвах го по стълбите, изминавайки същите стъпала, на които Жулиан някога бе зърнал Пенелопе за първи път. Знаех къде отиваме и ме заля вълна от студ, който нямаше нищо общо с влажния, пронизващ въздух на това място.
Изкачихме се на третия етаж, където един тесен коридор водеше към южното крило на къщата. Там таваните бяха много по-ниски, а вратите — по-малки. На този етаж се бяха помещавали стаите на прислугата. Последната стая — разбрах го, без да е нужно Жулиан да ми го каже — бе някогашната спалня на Хасинта Коронадо. Той се приближи до нея бавно и боязливо. На това място бе видял Пенелопе за последен път; там се бе любил с едно едва седемнайсетгодишно момиче, което месеци по-късно щяло да умре от кръвоизлив в същата тази килия. Исках да го спра, но Жулиан вече бе стигнал прага и оглеждаше стаята с отсъстващ вид. Застанах до него и надникнах вътре. Помещението беше просто една гола клетка, лишена от всякаква украса. Там, където някога бе стоял креват, все още се виждаха следи от него под реката от прах, която покриваше дъските на пода. Безпорядък от черни петна пълзеше през средата на стаята. Жулиан объркано се взираше в тази празнота почти цяла минута. Разбрах по погледа му, че едва разпознава това място, че всичко му изглежда като мрачен и жесток трик. Хванах го за лакътя и го поведох обратно към стълбището.
— Тук няма нищо, Жулиан — промълвих. — Семейството продаде всичко, преди да замине за Аржентина.
Той кимна безсилно. Слязохме отново и когато се озовахме на долния етаж, Жулиан се отправи към библиотеката. Лавиците бяха празни, камината — задръстена с отпадъци. Мъртвешки бледите стени трепкаха под диханието на пламъка. Кредиторите и лихварите бяха успели да отнесат оттук всичко, което сега сигурно се губеше в лабиринта на някое сметище.
— Върнал съм се напразно — шепнеше Жулиан.
Така е по-добре, мислех си. Броях секундите, които ни деляха от вратата. Ако успеех да го отдалеча от това място, което му даваше само шепа празнота, може би все още имахме шанс. Оставих Жулиан да попие добре разрухата на мястото, да пречисти спомените си.
— Трябваше да се върнеш и да го видиш отново — казах аз. — Сега вече знаеш, че тук няма нищо. Това е просто една стара и необитаема къща, Жулиан. Да си вървим у дома.