Очите на Адриан Нери горяха от ярост.
— Нищо — прошепна той. — Ей сега се връщам.
Нери се надигна от леглото и се хвърли към мен като снаряд със стиснати юмруци. Дори не го видях. Не можех да откъсна очи от Клара, плувнала в пот, задъхана, с ребра, които се очертаваха под кожата й, и потръпващи от желание гърди. Учителят по музика ме сграбчи за врата и ме извлече от стаята. Усетих, че краката ми почти не докосват пода, и въпреки всичките си усилия не можех да се изтръгна от хватката на Нери, който ме мъкнеше като вързоп през зимната градина.
— Главичката ще ти счупя, нещастник такъв — съскаше той през зъби.
Отнесе ме така, влачешком, чак до вратата на жилището, и там вече отпусна хватката си и силно ме блъсна на площадката. Книгата на Каракс изпадна от ръцете ми. Той я вдигна и яростно я запрати в лицето ми.
— Само да те видя отново тук, или да науча, че си се приближил до Клара на улицата, ей Богу, така ще те напердаша, че в болница ще влезеш, и хич не ме е грижа на колко си години — студено каза той. — Ясно ли ти е?
Надигнах се с мъка и открих, че при боричкането са пострадали и сакото, и гордостта ми.
— Как влезе тук?
Не отговорих. Нери въздъхна и разтърси глава.
— Хайде, дай ми ключовете — остро рече той, като се мъчеше да сдържи гнева си.
— Какви ключове?
Той така ме зашлеви, че чак паднах на пода. Изправих се с кръв по устата и с едно свистене в лявото ухо, което пронизваше главата ми като свирката на градски полицай. Опипах лицето си и усетих как разцепените ми устни горят под пръстите ми. На безименния пръст на учителя по музика блестеше окървавен пръстен с печат.
— Ключовете, казах!
— Я вървете на майната си — изплюх аз.
Не видях кога замахна. Изведнъж се почувствах така, сякаш пневматичен чук ми бе изтръгнал стомаха. Превих се надве като счупена марионетка, останал без дъх, и се заклатушках към стената. Нери рязко ме сграбчи за косата и взе да рови из джобовете ми, докато най-сетне намери ключовете. Свлякох се на земята, като се държах за стомаха и хълцах от мъка, а може би и от гняв.
— Кажете на Клара, че…
Той ми захлопна вратата под носа и останах в пълен мрак. Пипнешком потърсих книгата в тъмнината. Намерих я и се помъкнах с нея надолу по стълбите, задъхан, подпирайки се на стената. Излязох навън, като плюех кръв и дишах на пресекулки. Хапещият студ и вятър опасаха прогизналите ми дрехи и ме пронизаха до кости, раничката на лицето ми гореше.
— Добре ли сте? — запита един глас в сянката.
Беше просякът, комуто бях отказал помощта си преди малко. Кимнах засрамен, като избягвах погледа му. Тръгнах да си вървя.
— Почакайте малко, поне докато поспре дъждът — предложи той.
Хвана ме за лакътя и ме заведе до едно кътче под сводовете, където държеше някакъв вързоп и чанта със стари и мръсни дрехи.
— Имам малко вино. Не е лошо. Пийнете мъничко. Добре ще ви дойде да се постоплите. И да дезинфекцирате това…
Отпих глътка от бутилката, която ми подаде. Питието имаше вкус на бензин, разреден с оцет, но топлината му успокои и стомаха, и нервите ми. Няколко капки попаднаха върху раната ми, при което видях звезди посред най-черната нощ в моя живот.
— Бива си го, нали? — усмихна се просякът. — По-смело, пийнете още глътчица, че това нещо и мъртвец може да вдигне на крака.
— Не, благодаря — измънках. — Нека да има за вас.
Просякът отпи голяма глътка. Наблюдавах го внимателно. Имаше вид на безцветен министерски счетоводител, който не си бе сменял костюма от петнайсет години. Подаде ми десницата си и аз я стиснах.
— Фермин Ромеро де Торес, безработен. Драго ми е да се запознаем.
— Даниел Семпере, кръгъл идиот. Удоволствието е мое.
— А, не се подценявайте; в нощи като тази всичко изглежда по-лошо, отколкото е. Няма да познаете, ама аз съм роден оптимист. Изобщо не се съмнявам, че дните на сегашния режим са преброени. Всички признаци сочат, че американците ще нахлуят, когато най-малко очакваме, и ще пратят Франко на някоя сергия за фъстъци в Мелила16. А аз ще си възвърна службата, репутацията и изгубената чест.
— С какво се занимавахте?
— Бях в разузнаването. Висш шпионаж — поясни Фермин Ромеро де Торес. — Ще ви кажа само, че аз бях човекът на Масиа17 в Хавана.
Кимнах. Още един луд. Нощем Барселона събираше с шепи безумци като него. А също и идиоти като мен.
17
Франсеск Масиа и Люса (1859–1933) — каталонски военен, политик, президент (1932–1933) на Женералитат (Каталонското правителство). — Бел.прев.