— Няма много за разправяне. Най-напред чух за него от Тони Кабестани, издателя. Това беше преди двайсет години, когато издателството още съществуваше. Щом се върнеше от своите пътувания до Лондон, Париж или Виена, Кабестани винаги се отбиваше тук да си побъбрим. Понеже и двамата бяхме овдовели, все се жалваше, че сега сме женени за книгите, аз — за антикварните, а той — за счетоводните. Бяхме добри приятели. При едно от посещенията си ми разказа, че тъкмо е закупил за няколко гроша правата да издаде на испански романите на някой си Жулиан Каракс, барселонец, които живеел в Париж. Това трябва да е било през ’28-ма или ’29-та година. Както изглежда, Каракс нощно време работел като пианист в един жалък бордей на Плас Пигал, а денем пишел на мизерен таван в квартал Сен Жермен. Париж е единственият град на света, където да умираш от глад все още се смята за изкуство. Каракс бе публикувал във Франция няколко романа, които във финансово отношение се оказали пълен крах. В Париж никой не давал за него и пукната пара, а Кабестани обичаше да купува на безценица.
— В такъв случаи на испански ли е пишел Каракс, или на френски?
— Кой знае, вероятно и на двата езика. Майка му била французойка, учителка по музика, струва ми се, и той от деветнайсет или двайсетгодишна възраст живеел в Париж. Кабестани казваше, че получавал ръкописите от Каракс на испански. За него беше все едно дали са превод или оригинал. Любимият език на Кабестани бяха парите, за другото не се кахъреше. Той смяташе, че с повечко късмет може би ще успее да пласира няколко хиляди бройки от романите на Каракс на испанския пазар.
— И успя ли?
Исаак сбърчи чело, докато ми наливаше още малко от подкрепителния си плач.
— Струва ми се, че най-много му провървя с „Червената къща“, от която продаде около деветдесет бройки.
— Ала все пак е продължил да издава Каракс, макар и на загуба — отбелязах аз.
— Така е. Честно казано, не зная защо. Кабестани далеч не беше романтик. Но може би всеки човек си има своите тайни… Между ’28-ма и ’36-та година публикува осем романа на Каракс. Всъщност Кабестани печелеше главно от катехизиси и от една серия розови романчета, чиято главна героиня бе някаква провинциална девойка, Виолета Ла Фльор — те се продаваха като топъл хляб по павилионите. Предполагам, че е издавал романите на Каракс само за удоволствие и за да оборва Дарвин.
— Какво стана с господин Кабестани?
Исаак въздъхна и вдигна очи нагоре.
— Какво да стане — възрастта връчва фактура на всички ни. Разболя се и го налегнаха парични проблеми. През 1936 г. големият му син пое издателството, ала той беше от ония, дето не могат да прочетат дори номера на долните си гащи. Фирмата рухна за по-малко от година. За щастие Кабестани не доживя да види какво направиха наследниците му с плода на дългогодишния му труд, нито пък какво направи войната с цялата страна. Една емболия го отнесе в нощта на Вси Светии, с кубинска пура в устата и двайсет и петгодишна девойка на коленете. Синът му беше замесен от друго тесто. Арогантен, както само кретените могат да бъдат. Първата му велика идея бе да се опита да продаде наличните книги от каталога на издателството, наследството на баща му, за да бъдат претопени в хартиена маса. Някакъв приятел, друг нехранимайко с къща в Калдетас и „Бугати“20, успял да го убеди, че хората ще купуват на поразия любовни фоторомани и „Моята борба“, и че ще е нужна сума ти целулоза, за да се задоволи търсенето.
— И успя ли да го направи?
— Не му стигна времето. Малко след като пое юздите на издателството, някакъв тип се появил в дома му и му направил много щедра оферта. Искал да закупи всички романи на Жулиан Каракс, които все още били в наличност, и предлагал да плати за тях цена, три пъти надхвърляща пазарната им стойност.
— Стига, не ми казвайте нищо повече. Искал е да ги изгори — промълвих аз.
Исаак се усмихна, учуден.
— Ами да. Пък аз ви помислих за глупавичък, понеже толкова разпитвахте и не знаехте нищо.
— Кой е бил този човек? — попитах.
— Някой си Обер или Кубер, не си спомням добре.
— Лаин Кубер?
— Познато ли ви звучи?
— Това е името на един герой от „Сянката на вятъра“, последния роман на Каракс.
Исаак свъси вежди.
— Литературен герой?
— В романа Лаин Кубер е името, което използва дяволът.
— Малко театрално, бих казал. Но, който и да е бил, поне е имал чувство за хумор — отсъди Исаак.