Малко преди зазоряване, понесъл само един светилник, Исаак ме въведе за втори път в Гробището на забравените книги. Когато се озовах там, си представих как дъщеря му е вървяла из същите тъмни и безкрайни коридори, водена от същата решимост, която тласкаше и мен: да спаси книгата. Отначало имах чувството, че си спомням маршрута, по който бях минал при първото си посещение на това място, стиснал ръката на баща си. Скоро обаче разбрах, че поради криволиците на лабиринта коридорите образуват извивки и спирали, които беше непосилно да запомниш. Три пъти се опитах да мина по един път, който уж бях запаметил, но и трите пъти лабиринтът ме върна в началната точка. Исаак ме чакаше там с усмивка.
— Смятате ли някой ден да се върнете за книгата? — попита той.
— Разбира се.
— В такъв случай навярно няма да е зле да прибегнете до малка хитрост.
— Хитрост ли?
— Младежо, май много-много не ви сече пипето, а? Спомнете си за Минотавъра.
Трябваха ми няколко секунди, за да схвана предложението му. Исаак измъкна от джоба си едно вехто джобно ножче и ми го подаде.
— Оставете по един малък белег на всеки завой, резка, която само вие да познавате. Това е старо дърво и по него има толкова драскотини и бразди, че никой няма да забележи вашите, освен ако не знае какво търси…
Последвах съвета му и отново навлязох в сърцето на лабиринта. Всеки път, когато променях посоката си, се спирах, за да издълбая по едно К и едно С на рафтовете откъм страната на коридора, по който бях избрал да вървя. Двайсет минути по-късно вече се бях изгубил напълно в недрата на кулата и мястото, на което щях да погреба книгата, ми се разкри съвсем случайно. Отдясно съзрях редица томове за освобождаване на имущество от амортизация, излезли от перото на знаменития Ховелянос21. В моите юношески очи такъв камуфлаж би разубедил дори най-лукавите умове. Извадих няколко от книгите и разгледах втората редица, скрита зад тези стожери от гранитна проза. Сред облачета прах няколко комедии от Моратин22 и едно новичко издание на „Курнал и Гуелфа“23 стояха редом с „Богословско-политически трактат“ на Спиноза. В изблик на остроумие реших да заточа Каракс между един годишник със съдебни решения от гражданските трибунали в Жерона, издаден през 1901 г., и колекция романи на Хуан Валера. За да освободя място, реших да взема сборника с поезия от Златния век, които ги разделяше, и на негово място пъхнах „Сянката на вятъра“. Сбогувах се с романа с едно намигване и отново върнах на мястото й антологията на Ховелянос, възстановявайки стената на първата редица от книги.
Тръгнах си оттам без повече церемонии, като се ръководех от знаците, които бях оставил на идване. Докато изминавах цели тунели с книги в полумрака, не можех да се отърся от едно чувство на тъга и униние, което ме сковаваше. Не можех да прогоня мисълта, че ако аз — по чиста случайност — бях открил цяла вселена в една-единствена книга, изгубена сред безкрая на този некропол, то десетки хиляди други щяха да останат неизвестни, забравени за вечни времена. Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.
Вече се развиделяваше, когато се върнах у дома на улица „Санта Ана“. Предпазливо отворих вратата и се шмугнах вътре, без да паля лампата. От вестибюла се виждаше трапезарията в дъното на коридора; масата все още бе с празничната си украса. Тортата си стоеше там, недокосната, и хубавите съдове все така чакаха вечерята. Силуетът на баща ми се очертаваше неподвижен в креслото, обърнато към балкона. Беше буден и все още с официалния си костюм. Спирали дим лениво се виеха от една цигара, която той държеше между показалеца и безименния си пръст, сякаш беше писалка. От години не го бях виждал да пуши.
21
Гаспар Мелчор де Ховелянос (1744–1811)-испански държавник и писател, юрист. — Бел.прев.