— Днес аз черпя — рекох. — Имате ли апетит?
— Е, не бих отказал една хубава яхния с миди, но съм готов да ям всичко, с което ме замерят.
Докато вървяхме към книжарницата, Фермин Ромеро де Торес ми разправи какви ли не скиталчества, които бе преживял през изминалите седмици с едничката цел да се изплъзне от силите на Държавна сигурност и най-вече от своето проклятие — някой си инспектор Фумеро, с когото явно го свързваше дълъг летопис от конфликти.
— Фумеро ли? — попитах аз. Сетих се, че така се казвал и войникът, убил бащата на Клара Барсело в крепостта Монжуик в началото на войната.
Човечецът кимна, блед и покрусен. Изглеждаше недохранен, мръсен и направо вонеше от месеците живот, прекарани на улицата. Клетникът нямаше никаква представа къде го водя и долових в очите му известна боязън, сетне нарастваща тревога, които се мъчеше да скрие зад неспирното си дърдорене. Когато стигнахме до дюкяна, той ми хвърли угрижен поглед.
— Моля, заповядайте. Това е книжарницата на баща ми, с когото искам да ви запозная.
Просякът се превърна в кълбо от нечистотия и нерви.
— Не, не, дума да не става, не съм за пред хора, а това е порядъчна фирма; ще ви изложа…
Баща ми се подаде на вратата, огледа набързо просяка, а после ми хвърли кос поглед.
— Тате, това е Фермин Ромеро де Торес.
— На вашите услуги — рече просякът, почти разтреперан.
Баща ми се усмихна ведро и му подаде ръка. Човекът не се осмели да я стисне, засрамен от външността си и от мръсотията, която покриваше кожата му.
— Е, аз по-добре да си вървя и да ви оставя — замънка той.
Баща ми внимателно го хвана за лакътя.
— Нищо подобно, моят син ми каза, че ще обядвате с нас.
Просякът ни изгледа, смаян и уплашен.
— Защо не влезете вкъщи и не си вземете една хубава гореща вана? — рече баща ми. — После, ако искате, ще се спуснем до Кан Соле.
Фермин Ромеро де Торес изпелтечи нещо неразбираемо. Баща ми, все така усмихнат, го поведе към вратата и практически трябваше едва ли не да го влачи по стълбите към апартамента, докато аз затварях дюкяна. С голямо сладкодумие и подмолни тактики успяхме да го вкараме в банята и да свалим дрипите му. Гол напомняше фотография от войната и трепереше като оскубано пиле. Имаше дълбоки следи от наранявания по китките и глезените, а торсът и гърбът му бяха покрити с такива страшни белези, че беше мъка да го гледаш. Баща ми и аз се спогледахме ужасено, но не казахме нищо.
Просякът се остави да го измием като дете, уплашено и треперещо. Докато търсех чисти дрехи в раклата, за да го облечем, чувах гласа на баща ми, който говореше неспирно. Намерих един костюм, който баща ми вече не носеше, една стара риза и някакво долно бельо. От предишното облекло на просяка дори обувките не можеха да влязат в употреба. Избрах един чифт, който баща ми обуваше много рядко, защото му бяха тесни. Завих дрипите във вестник, включително едни панталони, които на вид и цвят бяха досущ като пушена шунка, и ги хвърлих в боклукчийската кофа. Когато се върнах в банята, баща ми тъкмо бръснеше Фермин във ваната. Блед и ухаещ на сапун, той изглеждаше с двайсет години по-млад. Вече си личеше, че са се сприятелили; Фермин Ромеро де Торес, навярно под въздействието на солите за вана, си беше развързал езика.
— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия24, а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“25.
— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.
24
Цивилна гвардия, известна още като Бенемерита — испански полицейски корпус с военни и цивилни функции, основан от кралица Изабел II Испанска през 1844 г. Прилича на италианските карабинери и френската жандармерия. — Бел.прев.
25
Комедия от испанския драматург Педро Калдерон де ла Барка (1600–1681), вероятно най-известната му творба. — Бел.прев.