— Добро утро — заявих аз.
Фермин тъкмо класифицираше съдържанието на различни кашони, пристигнали от един колекционер от Саламанка, а баща ми се мъчеше да дешифрира някакъв немски каталог на лютерански апокрифи, чието име напомняше първокласен колбас.
— Дал Бог още по-добър следобед — изтананика Фермин. Това, изглежда, бе завоалиран намек за срещата ми с Беа.
Не му направих удоволствието да отговоря; вместо това реших да се захвана с неизбежната месечна задача да актуализирам счетоводната книга, сравнявайки квитанции и пощенски записи, приходи и разходи. Безметежното еднообразие на работата ни се нарушаваше само от радиото, което ни угощаваше с избрани парчета от кубинския певец Антонио Мачин, който по това време бе много популярен. Карибските ритми донякъде опъваха нервите на баща ми, но той търпеше тези мелодии, защото те напомняха на Фермин любимата му Куба, за която толкова тъгуваше. Сцената се повтаряше всяка седмица: баща ми се правеше, че не чува, а Фермин до забрава се поклащаше в ритъм с дансона42, като подчертаваше паузите за реклами с анекдоти от своите приключения в Хавана. През открехнатата врата на дюкяна проникваше сладко ухание на пресен хляб и кафе, което повдигаше настроението. След малко нашата съседка Мерседитас, която тъкмо се прибираше от пазара Бокерия, спря пред витрината и надникна през вратата.
— Добрутро, господин Семпере — напевно изрече тя.
Баща ми й се усмихна, целият изчервен. Имах чувството, че той харесва Мерседитас, но монашеските му нрави го осъждаха на ненарушимо мълчание. Фермин й хвърляше изкосо лъстиви погледи, като леко поклащаше хълбоци в ритъм с мелодията и се облизваше, сякаш през вратата току-що бе влязъл някакъв сладкиш. Мерседитас отвори една хартиена кесия и ни подаде три лъскави ябълки. Помислих си, че в главата й все още се върти идеята за работа в книжарницата, поради което почти не се опитваше да скрие неприязънта си към узурпатора Фермин.
— Вижте само какви хубавици! Щом ги зърнах, веднага си казах: тези са за господата Семпере — рече тя превзето. — Знам си аз, че вие, интелектуалците, обичате ябълки, като Исаак Перал43.
— Исак Нютон, цветенцето ми — любезно уточни Фермин.
Мерседитас му хвърли убийствен поглед.
— А, ето го и многознайкото. Ами благодарете се, че донесох една и за вас, вместо кисел грейпфрут, какъвто заслужавате.
— Ама жено, този дар, който идва от вашите зрели ръце, този плод на първородния грях разпалва у мен…
— Фермин, моля ви — прекъсна го баща ми.
— Да, господин Семпере — послушно рече Фермин и би отбой.
Мерседитас тъкмо се канеше да му отвърне, когато чухме някаква суматоха навън. Всички млъкнахме и зачакахме. От улицата долитаха викове на възмущение, последвани от неясна гюрултия. Мерседитас предпазливо подаде глава през вратата. Видяхме да минават неколцина търговци, които изглеждаха смутени и ругаеха под мустак. Скоро се появи и дон Анаклето Олмо — наш съсед от кооперацията и полуофициален говорител на Кралската езикова академия в квартала. Дон Анаклето беше гимназиален учител, завършил испанска литература и какви ли не хуманитарни науки, който делеше един апартамент на първия етаж със седем котки. В свободните си мигове си докарваше допълнителен доход като автор на литературни отзиви за едно престижно издателство и според мълвата съчиняваше завоалирана еротична поезия, която публикуваше под пикантния псевдоним Родолфо Питон. В непринудена обстановка дон Анаклето бе приветлив и обаятелен човек, но пред публика се чувстваше длъжен да играе ролята на рапсод и с престорената помпозност на своята реч си бе спечелил прякора „Гонгорианеца“44.
43
Исаак Перал (1851–1895) — испански учен, моряк и изобретател на подводницата „Перал“ (1885), първата подводница, предназначена за военни цели. — Бел.прев.
44
Т.е. последовател на Луис де Гонгора и Арготе (1561–1627), испански лирик и драматург, създал гонгоризма (аристократична школа в испанската поезия от XVII в.). — Бел.прев.