— Прилича по-скоро на това с тухлата — рекох аз, макар че не отхвърлях изцяло и треската.
— Значи работата е сериозна. Бог да ни е на помощ! Хайде, седнете и ще ви направя липов чай.
Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки. Фермин ми подаде една димяща чаша и ми се усмихна донякъде смутено. Явно някаква мисъл го глождеше.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Даниел?
— Разбира се.
— Моля ви да ми отговорите напълно искрено — рече той пресипнало. — Мислите ли, че някога бих могъл да бъда баща?
Навярно отгатна обърканото ми изражение и побърза да добави:
— Нямам предвид биологичен баща — ако и да изглеждам малко хилав, по Божия милост провидението ме е дарило с мъжка сила и мощ на бик. Говоря за друг тип баща. Добър баща, ако разбирате какво искам да кажа.
— Добър баща?
— Да. Като вашия. Човек с ум, сърце и душа. Човек, който умее да изслушва, да насочва и да уважава едно дете, а не само да удави собствените си недостатъци в него. Някой, когото едно дете не само да обича поради това, че му е баща, но и комуто да се възхищава като личност. Някой, комуто то би пожелало да прилича.
— Защо ме питате това, Фермин? Мислех, че не вярвате в брака и семейството. Хомотът и всичко останало, не помните ли?
Фермин кимна.
— Вижте, това е работа за аматьори. Бракът и семейството са онова, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието. Боклук и празни приказки. Но ако има истинска любов, такава, за която човек не дърдори наляво и надясно, такава, която се чувства и изживява…
— Фермин, вие май сте станали нов човек.
— Така е. Бернарда ме накара да пожелая да стана по-добър, отколкото съм.
— Но защо?
— За да съм достоен за нея. Това няма да го разберете сега, защото сте млад. С времето обаче ще видите, че понякога от значение е не какво дава човек, а от какво се отказва. С Бернарда разговаряхме дълго. Тя си е майчица по душа, нали си я знаете. Не го казва, но според мен най-голямото щастие, което би могла да изпита в тоя живот, е да стане майка. А за мен тази жена е по-сладка от праскова в захарен сироп. Достатъчно е да ви кажа, че заради нея съм способен да вляза в църква след трийсет и две години клерикално въздържание и да рецитирам псалмите на св. Серафим или там каквото е нужно.
— Не се ли изхвърляте малко, Фермин? Та вие едва я познавате…
— Чуйте, Даниел, на моите години човек или вижда нещата съвършено ясно, или съвсем се е прецакал. Три-четири неща има на тоя свят, заради които си струва да се живее; останалото е боклук. Много глупости съм вършил и сега вече зная, че единственото, което искам, е да направя Бернарда щастлива и някой ден да умра в ръцете й. Виждате ли, искам пак да стана порядъчен човек. Не заради мен — на мен уважението на тоя маймунски хор, който наричаме човечество, ми е през оная работа — а заради нея. Защото Бернарда вярва в тия работи — в сапунените сериали по радиото, в свещениците, в порядъчността и в Девата от Лурд. Тя си е такава и аз я обичам каквато е, обичам всяко от ония косъмчета, дето й никнат по брадичката. И затова ми се ще да бъда някой, с когото тя би могла да се гордее. Искам да си мисли: ех, какъв страхотен мъжага е моят Фермин, също като Кари Грант, Хемингуей или Манолете51.
Скръстих ръце, преценявайки ситуацията.
— Говорихте ли вече с нея? За тая работа с детето?
— Не, за Бога. За какъв ме вземате? Да не мислите, че ходя по света и разправям на жените, че искам да им направя бебе? И не че не ми се ще; ето, на тая глупачка Мерседитас още сегичка бих могъл да й направя тризнаци и да се чувствам на седмото небе, ама…
— Казахте ли на Бернарда, че искате да създадете семейство?
— Тия неща не е нужно да се казват, Даниел. Те се изписват на лицето.
Кимнах.
— Ами тогава, ако мнението ми е от значение, сигурен съм, че ще бъдете страхотен баща и съпруг. И тъкмо защото не вярвате в тия работи, никога няма да се отнасяте формално към тях.
Лицето му се разтопи от щастие.
— Сериозно ли говорите?
— Разбира се.
— Камък ми свалихте от сърцето. Само като си спомня моя баща и като си помисля, че бих могъл да бъда за някого това, което той бе за мен, ми се приисква да се стерилизирам.
— Хич не се тревожете, Фермин. Пък и медицината едва ли разполага с метод, който би могъл да сломи вашата осеменителна мощ.
51
Мануел Лауреано Родригес Санчес, по-известен като Манолете (1917–1947) — прочут испански бикоборец, смятан от някои за най-великия тореадор на всички времена. Загинал на върха на славата си вследствие на рана, получена на арената. — Бел.прев.