— За приятелите съм Жулиан. На мен пък ми казаха, че твоят прави оръдия.
— Само ги продава. Той не знае как да прави друго освен пари. Моите приятели — за каквито смятам само Ницше и ей тоя другар Фернандо — ми викат Микел.
Микел Молинер бил тъжно момче. Страдал от нездрав интерес към смъртта и към всички теми от печално естество — материя, на чието обмисляне посвещавал голяма част от времето и дарбите си. Майка му се била поминала три години по-рано вследствие на странен домашен инцидент, който някакъв неразумен доктор дръзнал да определи като самоубийство. Именно Микел открил трупа й, проблясващ под водите на кладенеца в лятното имение, което семейството притежавало в Аржентона. Когато извадили мъртвата жена с въжета, установили, че джобовете на палтото и са пълни с камъни. Имало и писмо на немски — родния език на Микеловата майка, — но господин Молинер, който никога не си дал труда да го научи, изгорил писмото още същата вечер, без да позволи на когото и да било да го прочете. Микел Молинер съзирал смъртта навсякъде — в окапалата шума, в падналите от гнездата птици, в старите хора и в дъжда, който отнасял всичко. Имал изключителна дарба за рисуване и често й се отдавал часове наред, нахвърляйки като в унес скици с въглен, на които винаги се явявала една дама сред мъгли и пусти плажове — майка му, както предполагал Жулиан.
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш, Микел?
— Аз никога няма да порасна — загадъчно отвръщало момчето.
Главното му увлечение, освен рисуването и желанието да противоречи на всяка жива твар, било творчеството на един загадъчен австрийски лекар, който с течение на времето щял да стане прочут: Зигмунд Фройд. Благодарение на покойната си майка Микел Молинер можел перфектно да чете и да пише на немски и притежавал редица трудове на виенския доктор. Любимата му област било тълкуванието на сънищата. Имал навика да разпитва хората какво са сънували, след което пристъпвал към поставяне на диагноза. Вечно разправял, че ще умре млад и че няма нищо против това. Според Жулиан мислел за смъртта толкова често, че най-сетне почнал да открива в нея повече смисъл, отколкото в живота.
— В деня, в който умра, всичко мое ще бъде твое, Жулиан — често казвал Микел. — Освен сънищата.
Освен с Фернандо Рамос, Молинер и Хорхе Алдая, Жулиан скоро завързал познанство и с едно свито и донякъде саможиво момче на име Хавиер, единствен син на портиерите на „Сан Габриел“, които живеели в скромна къщица до входа към училищните градини. Хавиер, който — подобно на Фернандо — бил смятан от останалите момчета за не повече от досаден лакей, имал навика да скита сам из градините и вътрешните дворове, без да общува с когото и да било. От толкова бродене из училището бил изучил всички потайни кътчета на сградата, тунелите на подземията, коридорите, водещи към кулите, и изобщо всевъзможни скривалища, които никой вече не си спомнял. Това бил неговият таен свят, неговото убежище. Винаги носел със себе си джобно ножче, задигнато от едно от бащините чекмеджета. Обичал да дялка с него фигурки от дърво, които после криел в гълъбарника на училището. Баща му, портиерът Рамон, бил ветеран от Кубинската война55, в която изгубил едната си ръка и (според злите езици) десния си тестис вследствие на сачма, изстреляна от самия Теодор Рузвелт при атаката на залива Кочинос. Убеден, че леността е майка на всяко зло, Рамон-с-едната-топка (прякор, измислен от учениците) възлагал на сина си задачата да събира в чувал шумата от боровата горичка и от двора край фонтаните. Рамон бил добър човек, малко грубоват и страдащ от фатална склонност да си избира лоша компания. Най-тежкият случай в това отношение била собствената му съпруга. Бил се оженил за яка, глуповата жена с вид на чистачка и мания, че е принцеса, която обичала да се разтакава с оскъдно облекло пред очите на сина си и на другите ученици — навик, пораждащ постоянно веселие и присмех. Кръщелното й име било Мария Крапонсия, но тя се представяла като Ивон, защото й звучало по-изискано. Ивон често разпитвала сина си относно възможностите за социално издигане, които щели да му осигурят неговите приятели — въобразявала си, че Хавиер е завързал връзки с каймака на барселонското общество. Разпитвала го за имуществото на този и онзи, като си представяла, че се гизди с дрехи от най-фина коприна и я канят на чай с банички в знатните салони на доброто общество.
Хавиер гледал да не се заседява вкъщи и с благодарност приемал задачите, възлагани от баща му, колкото и да били тежки. Всяко извинение било добро, за да остане сам и да избяга в тайния си свят, където да дялка своите дървени фигурки. Когато учениците го зърнели отдалече, някои от тях се смеели или го замеряли с камъни. Един ден Жулиан изпитал такава жал, когато видял как един камък разбил челото на момчето и го съборил върху куп отпадъци, че решил да му се притече на помощ и да му предложи приятелството си. Отначало Хавиер помислил, че Жулиан се приближава, за да го довърши, докато останалите се пръскали от смях.
55
Вероятно се има предвид Кубинската Война за независимост от Испания (1895–1898); последните три месеца от този конфликт прерастват в Испано-американската война от 1898 г. — Бел.прев.