— Казвам се Жулиан — рекъл той, подавайки ръка. — Моите приятели и аз тъкмо се канехме да играем шах в боровата горичка и се чудех дали не би искал да се присъединиш към нас.
— Не знам как се играе шах.
— Допреди две седмици и аз не знаех. Но Микел е добър учител…
Момчето го гледало подозрително, — очаквайки всеки миг присмеха, скритата атака.
— Не знам дали твоите приятели ще искат да бъда с вас…
— Това беше тяхна идея. Какво ще кажеш?
От този ден нататък Хавиер понякога се присъединявал към тях, щом приключел възложените му задачи. Обикновено си мълчал и само слушал и наблюдавал останалите. Алдая донякъде се боял от него. Фернандо, който на собствен гръб бил изпитал презрението на другите ученици заради скромния си произход, се стараел да е особено любезен към загадъчното момче. Микел Молинер, който му преподавал основите на шаха и го наблюдавал с внимателното око на медик, бил най-скептичен от всички.
— Тоя е побъркан. Лови котки и гълъби и ги измъчва с часове с ножа си, а после ги заравя в боровата горичка. Прелестно, няма що!
— Кой го казва?
— Той самият ми го разправи оня ден, докато му обяснявах ходовете на коня. Каза ми също, че понякога майка му се пъха в леглото му нощем и го опипва.
— Сигурно се е пошегувал с теб.
— Съмнявам се. Това момче не е наред с главата, Жулиан, и вероятно не по негова вина.
Жулиан се мъчел да не обръща внимание на предупрежденията и предсказанията на Микел, но действително му било трудно да установи приятелски отношения със сина на портиера. Особено Ивон не гледала с добро око на Жулиан и на Фернандо Рамос. От всички младежи в училището единствено те нямали пукната пара. Говорело се, че бащата на Жулиан бил прост дюкянджия, а майка му не могла да стане нещо повече от учителка по музика. „Слънчице, тия хора нямат ни пари, ни класа, ни елегантност — поучавала майката на Хавиер сина си. — Ти гледай да се сдружиш с Алдая, че е от много добро семейство.“ „Да, майко — отвръщал той, — както кажете.“ С времето Хавиер като че ли започнал да се доверява на новите си приятели. От време на време отронвал по някоя дума и даже се заел да издялка за Микел Молинер комплект фигурки за шах, в знак на признателност за уроците му. Един прекрасен ден, когато най-малко очаквали или смятали за възможно, открили, че Хавиер умее да се усмихва и че смехът му е ясен и чист като на дете.
— Виждаш ли? Той си е съвсем нормално момче — изтъквал Жулиан.
Микел Молинер обаче продължавал да е нащрек и наблюдавал странния момък с опасение и усърдие, което било почти научно.
— Хавиер е обсебен от мисълта за теб, Жулиан — казал му той един ден. — Всичко, което прави, е с едничката цел да спечели одобрението ти.
— Що за глупост! Има си баща и майка за това; аз съм му само приятел.
— Безотговорен човек, ето какво си ти. Баща му е един нещастник, който с мъка намира собствения си задник, когато му се ходи по голяма нужда. Доня Ивон пък е харпия с мозък колкото на бълха, която по цял ден се преструва, че уж случайно се вестява пред хората по бельо и си въобразява, че е доня Мария Гереро56 или даже нещо по-лошо, което бих предпочел да не споменавам. Момчето, съвсем естествено, си търси някакъв заместител и ето че ти, ангел спасител, падаш от небесата и му протягаш ръка. Сан Жулиан де ла Фуенте, покровител на онеправданите.
— Този доктор Фройд ти е размътил мозъка, Микел. Всички имаме нужда от приятели. Дори и ти.
— Това момче няма приятели, нито ще има някога. Душата му е душа на паяк. Ако не ми вярваш, времето ще покаже. Чудя се какво ли сънува…
Микел Молинер съвсем не подозирал, че сънищата на Франсиско Хавиер напомняли тези на приятеля му Жулиан, и то много повече, отколкото мислел за възможно. Веднъж, месеци преди Жулиан да постъпи в училището, синът на портиера събирал окапалата шума от двора с фонтаните, когато пристигнал великолепният автомобил на дон Рикардо Алдая. Въпросния следобед индустриалецът не бил сам. Придружавало го едно видение, сияен ангел в копринена премяна, който сякаш не стъпвал по земята. Ангелът, който бил не друг, а дъщерята Пенелопе, слязъл от мерцедеса и тръгнал към един от фонтаните, като размахвал чадърчето си и се спрял, за да попляска с ръце във водата на езерцето. Както обикновено, бавачката Хасинта зорко следвала девойката, готова да откликне на най-малкия й жест. Но дори да я придружавала цяла армия от слуги, Хавиер имал очи само за момичето. Боял се, че ако премигне, видението ще се изпари. Останал така, закован на място и без дъх, да наблюдава тайно миража. След малко, сякаш доловила присъствието и прикрития му поглед, Пенелопе вдигнала очи и погледнала към него. Красотата на лицето й му се видяла болезнена, непоносима. Сторило му се, че зърнал на устните й бегла усмивка. Ужасен, Хавиер хукнал да се скрие в най-горната част на водната кула, точно до гълъбарника на тавана на училището — любимото му скривалище. Ръцете му още треперели, когато събрал резбарските си принадлежности и се заел да издялка ново произведение, на което искал да изобрази току-що съзряното лице. Същата нощ, когато се върнал в дома на портиера, много по-късно от обичайния час, майка му го чакала, полугола и бясна. Момчето гледало надолу от страх, че ако майка му зърне очите му, ще види в тях момичето край фонтана и ще разбере какво си мисли.