Фермин и аз се спогледахме.
— Ами Пенелопе? Никога ли не я е посещавала?
Погледът на отец Фернандо бе мрачен и дълбок като кладенец.
— Никой не знае какво е станало с Пенелопе. Това момиче бе животът на Хасинта. Когато Алдая заминаха за Аржентина и тя изгуби Пенелопе, изгуби всичко.
— Защо не са я взели със себе си? Замина ли и Пенелопе за Аржентина заедно с останалите Алдая? — попитах аз.
Свещеникът сви рамене.
— Не зная. Никой не е виждал Пенелопе, нито е чувал нещо за нея след 1919 г.
— Годината, в която Каракс е заминал за Париж — отбеляза Фермин.
— Трябва да ми обещаете, че няма да безпокоите клетата старица и да изравяте болезнени за нея спомени.
— За какви ни взимате, отче? — възмутено попита Фермин.
Подозирайки, че няма да изкопчи нищо повече от нас, отец Фернандо ни накара да се закълнем, че ще го държим в течение на всяко наше откритие. За да го успокои, Фермин настоя да положи клетва върху Новия завет, който лежеше на бюрото на свещеника.
— Оставете на мира Евангелията. Стига ми вашата дума.
— Нищо не ви убягва, нали, отче? Същински орел!
— Хайде, нека ви придружа до изхода.
Той ни преведе през градината до решетестата порта и се спря на разумно разстояние от изхода, взирайки се в улицата, която лъкатушеше надолу към реалния свят, сякаш се боеше да не се изпари, ако дръзне да направи няколко крачки по-нататък. Запитах се кога ли отец Фернандо бе напуснал за последен път пределите на училище „Сан Габриел“.
— Вестта за смъртта на Жулиан много ме опечали — тихо рече той. — Въпреки, всичко, което се случи впоследствие, въпреки че с времето се отчуждихме, бяхме добри приятели: Микел, Алдая, Жулиан и аз. Даже и Фумеро. Винаги съм мислел, че ще бъдем неразделни, но животът сигурно знае неща, които за нас са неизвестни. По-късно никога не съм имал приятели като тях и не вярвам, че някога ще имам. Надявам се, че ще намерите онова, което търсите, Даниел.
26
Почти наближаваше пладне, когато стигнахме до Пасео де ла Бонанова, всеки унесен в собствените си мисли. Никак не се съмнявах, че Ферминовите се въртяха около зловещата поява на инспектор Фумеро в тази история. Гледах го изкосо и забелязах, че е огорчен и разкъсван от тревога. По небето като кръв се бе плиснало було от тъмночервени облаци, осеяно с тресчици светлина с цвят на окапали листа.
— Ако не побързаме, як дъжд ще ни заплющи — казах аз.
— Все още не. Тези облаци имат цвят на нощ, цвят на натъртено. Те са от ония, дето изчакват.
— Само не ми казвайте, че разбирате и от облаци.
— От живота на улицата човек научава повече неща, отколкото би искал да знае. Само от мисълта за Фумеро ме налегна вълчи глад. Какво ще кажете да влезем в бара на Пласа де Сария и да видим сметката на два сандвича с повечко лук?
Тръгнахме към площада, където цял рояк от възрастни хорица ухажваше местното ято гълъби; животът им бе сведен до игра на трохи и очакване. Намерихме си маса близо до входа на бара, където Фермин омете двата сандвича, неговия и моя, халба бира, две шоколадчета и тройно кафе с ром. За десерт си взе сладкиш „Сугус“. На съседната маса един мъж току поглеждаше към моя приятел над ръба на вестника си, като вероятно си мислеше същото, което мислех и аз.
— Не знам къде побирате всичко това, Фермин.
— В моето семейство всички винаги сме имали ускорен метаболизъм. Сестра ми Хесуса, мир на праха й, беше в състояние да изяде тортиля с кървавица, шест яйца и пресен чесън към средата на следобеда и после да се отличи като казак на вечеря. Викаха й „Черното дробче“, защото страдаше от халитозис57. Бедничката. Знаете ли, беше същата като мен. Същото личице и същата изящна фигура с доста малко месо по нея. Един доктор от Касерес веднъж казал на майка ми, че фамилията Ромеро де Торес сме липсващото звено между човека и рибата чук, защото деветдесет процента от организма ни е хрущял, съсредоточен най-вече в носа и външното ухо. Хесуса често я бъркаха с мен в селото, защото никога не й пораснаха гърди и взе да се бръсне преди мен, горката. Умря от охтика на двайсет и две, закоравяла девственица и тайно влюбена в един престорено набожен свещеник, който винаги й казваше, щом я срещнеше на улицата: „Здравей, Фермин, я какъв напет младеж си станал.“ Ирониите на живота!