— Липсват ли ви?
— Кои, роднините ли?
Фермин сви рамене. На лицето му бе застинала носталгична усмивка.
— Знам ли? Малко неща са по-лъжливи от спомените. Я вижте отчето… Ами вие? Липсва ли ви майка ви?
Наведох очи.
— Много.
— Знаете ли какво си спомням най-ясно за моята? — попита Фермин. — Миризмата й. Винаги миришеше на чисто, на сладка питка. Нямаше значение дали е работила цял ден на полето или е облечена със същите дрипи, носени цяла седмица. Винаги миришеше на най-хубавите неща на тоя свят. И имайте предвид, че беше много недодялана. Ругаеше като каруцар, но ухаеше като приказна принцеса. Или поне така ми се струваше на мен. Ами вие? Какво си спомняте най-добре за вашата майка, Даниел?
Поколебах се за миг, мъчейки се да уловя думи, които не можех да изрека.
— Нищо. От години не мога да си я спомня. Нито лицето й, нито гласа, нито миризмата. Изгубих ги в деня, в който открих Жулиан Каракс, и оттогава не са се връщали при мен.
Фермин ме наблюдаваше предпазливо, като явно претегляше думите си.
— Нямате ли нейни снимки?
— Никога не съм имал желание да ги гледам — отвърнах.
— И защо не?
Не бях споделял това с никого, дори с баща ми или Томас.
— Защото се боя. Боя се да потърся снимка на майка ми и да открия в нея една непозната. Сигурно ви се вижда глупаво.
Фермин поклати глава.
— Значи затова си мислите, че ако успеете да разбулите загадката на Жулиан Каракс и да го избавите от забравата, лицето на майка ви ще се завърне при вас?
Погледнах го безмълвно. В погледа му нямаше нито ирония, нито оценка. За миг Фермин Ромеро де Торес ми се видя най-мъдрият и трезвомислещ човек във вселената.
— Може би — отвърнах аз, без да се замислям.
Точно по пладне се качихме на един автобус, който щеше да ни върне пак в центъра. Седнахме отпред, тъкмо зад водача. Фермин се възползва от това обстоятелство, за да завърже с него дебат за многото подобрения, технически и козметични, които забелязвал в обществения транспорт в сравнение с последния път, когато го бе използвал — някъде около 1940 г. — особено що се отнася до табелите като тази с надписа: „Забранени плюенето и нецензурният език.“ Фермин изгледа накриво табелата и реши да й отдаде дължимото със звучна храчка. Това ни спечели изпепеляващите погледи на трио благочестиви дами, които пътуваха като боен отряд в задната част на автобуса, всяка от тях въоръжена с требник.
— Дивак — промърмори светицата от източния фланг, която поразително приличаше на официалния портрет на генерал Ягуе58.
— Ей ги на — рече Фермин. — Три светици има моята Испания. Света Досада, Света Вода Ненапита, Света Превзетост. Всички заедно превърнахме тая страна във виц.
— Как не — съгласи се водачът. — При Асаня бяхме по-добре. А за трафика да не говорим. Направо е отвратителен.
Един мъж, седнал по-назад, се изсмя, явно наслаждавайки се на размяната на мнения. Разпознах в него човека, който бе седял на съседната маса в бара. Изражението му като че ли подсказваше, че е на страната на Фермин и с нетърпение чака да види как той ще даде урок на лицемерките. Погледите ни се срещнаха за миг. Мъжът ми се усмихна дружелюбно и се върна към вестника си с вял интерес. Когато стигнахме до улица „Гандушер“, забелязах, че Фермин се е свил на клъбце под шлифера си и дреме с отворена уста и блажено изражение. Автобусът се плъзгаше покрай богаташките имения на Пасео де Сан Хервасио, когато Фермин изведнъж се събуди.
— Сънувах отец Фернандо — каза той. — Само че в моя сън беше облечен като централен нападател на „Реал Мадрид“, а до него стоеше купата на лигата, блеснала като Светия Граал.
— Какво ще рече това? — попитах аз.
— Ако Фройд има право, навярно ще рече, че светията тайничко ни е вкарал гол.
— На мен ми се видя честен човек.
— Не може да се отрече. Навярно дори по-честен, отколкото е добре за него. Свещениците със заложби на светци накрая ги пращат до един в мисиите, за да се види кое ще ги изяде по-напред — комарите или пираните.
— Преувеличавате.
— Каква блажена наивност, Даниел. Сигурно вярвате и във феята на млечните зъбчета. Ако не сте съгласен, ще ви дам само един пример: тая измишльотина за Микел Молинер, която ви е разправила Нурия Монфорт. Струва ми се, че въпросната женичка ви е надърдорила повече опашати лъжи и от уводната страница на „Л’Осерваторе Романо“. Излиза, че е женена за приятел на Алдая и Каракс от детските им години — ама че съвпадение. Отгоре на всичко имаме и Хасинта, добрата бавачка, чиято история може и да е вярна, но подозрително напомня последно действие от пиеса на Алехандро Касона59. Да не говорим за звездната поява на Фумеро в ролята на главорез.
58
Хуан Ягуе Бланко (1891–1952) — испански военен, един от главните участници във въстанието от 1936 г. против правителството на Втората Испанска република. — Бел.прев.
59
Алехандро Родригес Алварес, известен като Алехандро Касона (1903–1965) — испански драматург и поет. — Бел.прев.