Зия блъвна огън към мястото, където Сетне беше лежал. Той очевидно не беше станал просто невидим, защото не се чу писък.
— Беше точно тук! — възрази Зия. — Завързан с Лентите на Хатор! Как е възможно просто да е изчезнал?
Бес се смръщи.
— Сетне, а? Как само го мразя този мазник! Заловихте ли сянката на Змея?
— Да — потвърдих аз. — Но „Книгата на Тот“ е у Сетне.
— Не можете ли да направите магията за изтребление без нея? — попита Бес.
Ние със Сейди се спогледахме.
— Да — казахме в един глас.
— В такъв случай ще се тревожим за Сетне по-късно — заяви Бес. — Не разполагаме с много време!
Ако трябва да пътувате из Демонската земя, според мен е най-добре да го направите с лимузина. За съжаление, новият автомобил на Бес не беше по-чист от мерцедеса, който миналата пролет бяхме оставили на дъното на Средиземно море. Запитах се дали той не си ги поръчва в завода направо със старите кутийки от китайска храна, стъпканите списания и мръсното бельо.
Сейди се настани отпред. Ние със Зия се качихме отзад. Бес натисна газта и започна да играе на „Да бутнем демона“.
— Пет точки, ако успееш да удариш ей онзи там със сатъра вместо глава — изписка Сейди.
Бум! Демонът със сатър вместо глава отхвърча върху капака.
Сейди изръкопляска.
— Десет точки, ако бутнеш едновременно ей онези водни кончета там.
Бум, бум! В предното стъкло се блъснаха две много големи насекоми.
Сейди и Бес се смееха като ненормални. Аз пък бях погълнат от това да крещя:
— Пукнатина! Внимавай! Пламтящ гейзер! Наляво!
Наречете ме сухар. Живееше ми се. Сграбчих Зия за ръката и я стиснах с все сила.
Когато наближихме сърцето на битката, видях, че боговете изтласкват демоните. Имах чувството, че всички в пенсионерското селище за богове „Слънчевите селения“ са стоварили старческия си гняв върху силите на мрака. Тяхна предводителка беше богинята хипопотамка Таурт. Тя носеше престилка на медицинска сестра и високи токове и размахваше в едната ръка запалена факла, а в другата — спринцовка. Фрасна по главата един от демоните, после би на друг инжекция в задните части и той на мига изпадна в несвяст.
Двама старци по препаски куцукаха и мятаха в небето огнени кълбета, с които подпалваха летящите демони. Един от дядковците не спираше да крещи ей така, без причина:
— Пудингът ми!
Богинята жаба Хекет подскачаше по бойното поле и поваляше с език чудовищата. Явно си падаше най-вече по демони с глави на насекоми. На няколко метра престарялата богиня котка Мехит покосяваше демоните с бастуна си, съскаше и крещеше:
— Мяу!
— Дали да не им помогнем? — попита Зия.
Бес се подсмихна.
— Не им трябва помощ. Не са се забавлявали така от векове. Отново имат цел в живота! Ще прикриват отстъплението ни, докато ви отведа на реката.
— Но ние вече нямаме кораб — възразих аз.
Бес вдигна рунтава вежда.
— Сигурен ли си? — Намали скоростта на мерцедеса и смъкна прозореца. — Ей, сладурче! Добре ли си там?
Таурт се обърна и го озари с грамадна хипопотамска усмивка.
— Добре сме, сладкишче. Успех!
— Връщам се ей сега — обеща той.
Прати й въздушна целувка и на мен ми се стори, че Таурт ще вземе да припадне от щастие.
Мерцедесът се понесе нататък.
— Сладкишче ли? — повторих аз.
— Ей, малкият — изръмжа Бес, — аз бъркам ли ти се в личния живот?
Не ми стискаше да погледна Зия, но тя ме хвана за ръката. Сейди не каза нищо. Може би си мислеше за Уолт.
Мерцедесът прескочи последната огнена бездна и спря рязко на плажа с костите.
Посочих претърпялата корабокрушение „Египетска царица“.
— Видя ли сега? Няма кораб.
— О, така ли? — попита Бес. — А това там какво е?
Нагоре по течението на реката грееше ослепителна светлина. Зия си пое рязко въздух.
— Ра — каза тя. — Задава се лодката на Слънцето.
Когато светлината се приближи, видях, че Зия е права. Проблясваше златистобяло платно. По палубата на плавателния съд се стрелкаха светещи клъбца. На носа стоеше богът крокодил Собек, който разгонваше с голям прът случайно приближилите се речни чудовища. А на величествения престол в средата на шлепа на слънцето се беше разположил старият бог Ра.
— Ехооооо! — провикна се той през реката. — Имаме курабийкииии!