— Както и да е — рече Ра. — Доста скоро ще опрем до силата ти. Приближаваме ли изгрева?
— Да, царю честити — посочи Собек напред.
Видях в края на тунела светлина — в буквалния смисъл на думата. Когато наближихме края на Дуат, Реката на нощта се разшири. На километър от нас се издигаше портата на изхода с две статуи на бога на Слънцето отстрани. Зад нея сияеше дневна светлина. Реката се превърна в облаци и се изля в утринното небе.
— Много добре — заяви Ра. — Капитан Собек, към Гиза!
— Слушам, царю честити.
Богът крокодил заби железния жезъл във водата и ни оттласна като гондолиер.
Картър не се беше и помръднал. Клетото момче, наблюдаваше бога на Слънцето прехласнато, но и стъписано.
— Картър Кейн — допълни с обич Ра. — Знам, че ти е трудно, но Зия държи много на теб. Чувствата й не са се променили.
Аз се прокашлях.
— А… молба. Много те моля, не го целувай.
Ра се засмя. Образът му се нагъна и аз отново видях пред себе си Зия.
— Не се тревожи, Сейди — подкани тя. — Сега не е моментът.
Картър се извърна притеснен.
— Хм… аз само… ще бъда ей там.
Той се блъсна в мачтата, сетне продължи с несигурна крачка към кърмата на кораба.
Зия се свъси угрижено.
— Сейди, иди се погрижи за него, чу ли? Скоро ще стигнем в света на простосмъртните. Трябва да съм нащрек.
Както никога, реших да не споря. Отидох да нагледам брат си.
Той седеше при щурвала така, сякаш очакваше да го ударят, с глава между коленете.
— Добре ли си? — попитах аз.
Тъп въпрос, знам.
— Тя е старец — промърмори Картър. — Момичето, което харесвам, е мускулест старец с глас, по-дебел от моя. Целунах това момиче на плажа, а сега…
Седнах до него. Корабът се приближаваше към дневната светлина и светещите клъбца засноваха развълнувано около нас.
— Целунал си я, значи? — казах аз. — Подробностите, ако обичаш.
Мислех, че ще му поолекне, ако го накарам да говори. Не съм сигурна, че е подействало, но ако не друго, Картър поне вдигна глава, която дотогава бе държал между коленете си. Разказа ми как са минали със Зия през serapeum и „Египетска царица“ е претърпяла корабокрушение.
— Ра… Зия де, стоеше на носа между Собек и Бес и внимаваше много да не поглежда към нас.
— Значи си й казал да не се притеснява — обобщих аз. — Насърчил си я да помогне на Ра. А сега съжаляваш.
— Обвиняваш ли ме? — попита той.
— И в нас са се вселявали богове — напомних му аз. — Не е непременно за вечни времена. Тя пак си е Зия. Освен това отиваме на битка. Ако не излезем от нея живи, нима искаш да прекараш последните си часове в това да отхвърляш Зия?
Картър се взря в лицето ми.
— Какво се случи с Уолт?
А… едно на едно. Понякога ми се струваше, че той знае тайното ми име точно както аз — неговото.
— Ами… нямам точна представа. Жив е, но само защото…
— Защото е позволил Анубис да се всели в него — довърши вместо мен Картър.
— Знаеше ли?
Той поклати глава.
— Разбрах чак когато видях онова изражение върху лицето ти. Но си е логично. Уолт го бива да… както и да е. Около него витае проклятието за унищожение. Магията за смърт.
Не можах да отговоря. Бях се върнала тук, за да утеша Картър и да го уверя, че всичко ще бъде наред. А ето че той бе успял да извърти нещата.
Хвана ме за малко за коляното.
— Това би могло да подейства, сестро. Анубис може да направи така, че Уолт да остане жив. И да има нормален живот.
— Ти на това нормален ли му викаш?
— Анубис не се е вселявал никога в човек. Сам е избрал да има истинско тяло, да бъде от плът и кръв.
Аз потреперих.
— Зия е в друго положение, Картър. Тя може да се отдели, когато поиска.
— Дай да го изясним — подкани Картър. — Двете момчета, които ти харесваше: момчето, което беше на път да умре, и онова, което беше недостъпно, понеже е бог, сега са се слели и момчето, което се е получило, не е на път да умре и не е недостъпно. А ти си седнала да се оплакваш.
— Не ме изкарвай смешна! — креснах аз. — Не съм.
Трите бога се извърнаха да ме погледнат. Добре де. Наистина ставах смешна с тези приказки.
— Виж какво — продължи Картър, — дай да се разберем, че по-късно ще се притесняваме за тези неща, искаш ли? Стига да не загинем де.
Разтреперана, си поех въздух.