Няколко метра по-нататък се натъкнахме на първата жертва. На стената се беше облегнал младеж в опърпана сива военна униформа, който се държеше за корема и дишаше със свистене.
— Леонид! — викнах аз.
Моят приятел, руснакът, беше блед и окървавен. Долепих ръка до челото му. Кожата му беше студена.
— Долу — каза той със сетни сили. — Прекалено много са. Опитах да…
— Ти стой тук — отвърнах, което, знам, беше смешно, защото руснакът почти не можеше да се движи. — Ще се върнем с помощ.
Той кимна храбро, но аз погледнах Картър и разбрах, че си мислим едно и също. Леонид едва ли щеше да издържи толкова дълго. Шинелът му беше подгизнал от кръв. Руснакът се държеше за корема, ала си личеше, че е тежко ранен или от остри нокти, или от ножове, или от някаква точно толкова ужасна магия.
Направих му магия „Бавно“, която, ако не друго, поне щеше да облекчи дишането и да спре кръвта, но нямаше да помогне особено. Клетият Леонид — беше изложил на опасност живота си, за да избяга от Санкт Петербург. Беше дошъл чак в Бруклин, за да ни предупреди за предстоящото нападение. Сега се беше опитал да защити Първи ном от предишните си господари, а те го бяха повалили и прегазили и после го бяха оставили да издъхне бавно и мъчително.
— На всяка цена ще се върнем — обещах аз още веднъж.
Ние с Картър продължихме с усилие нататък.
Излязохме в долния край на стълбището и веднага се озовахме в битка. Върху лицето ми скочи shabti във вид на лъв.
Изида реагира по-бързо, отколкото го мога аз. Каза ми да изрека една-единствена дума:
— Fah!
И във въздуха затрепка йероглифът за „Пусни!“:
Лъвът се смали до восъчна статуетка и отскочи безобидно от гърдите ми.
В коридора около нас цареше страшна суматоха. Във всички посоки учениците ни водеха битки с магьосниците от вражеския лагер. Точно пред нас десетина бунтовници бяха образували клин и бяха препречили входа за Залата на епохите, а нашите приятели явно се мъчеха да проникнат вътре.
За миг ми се стори, че трябва да е обратното. Нима нашият лагер не трябваше да защитава вратата? После осъзнах какво вероятно се е случило. Нападението срещу запечатания вход явно беше изненадало съюзниците ни. Те се бяха втурнали да помагат на Еймъс, но когато са стигнали при вратата, враговете вече са били проникнали вътре. Сега тази воинска част пречеше на подкреплението ни да отиде при Еймъс, а чичо беше вътре в залата, вероятно сам, и се бе изправил лице в лице със Сара Джейкъби и елитния й отряд за бързо реагиране.
Сърцето ми заби като обезумяло. Включих се в битката и започнах да правя магии от невероятно богатото меню на Изида. Няма как да не призная, чувствах се отлично заради това, че отново съм богиня, ала трябваше да следя внимателно енергията си. Оставех ли Изида да се развихри, тя щеше да изтреби за секунди враговете ни, но междувременно щеше да изпепели и мен. Трябваше да я сдържам в желанието й да разкъса на парченца тези мекотели, простосмъртните.
Метнах като бумеранг вълшебната си пръчка и уцелих едър брадат магьосник, който крещеше на руски, докато се дуелираше с Джулиан.
Блесна златна светлина и руснакът изчезна. Там, където беше стоял, изцърка разтревожен хамстер, който побърза да се шмугне по-надалеч. Джулиан ми се усмихна. Острието на меча му пушеше, маншетите на панталона му горяха, но иначе той си изглеждаше добре.
— Крайно време беше! — заяви ми.
Към него се спусна друг магьосник и той нямаше за кога да си говори.
Картър се завтече напред, като развъртя гегата и млатилото така, сякаш се беше обучавал цял живот. Един от противниковите магьосници измагьоса носорог, което според мен си беше доста грубо, ако отчетем в какво тясно пространство се намирахме. Картър го фрасна с млатилото и веригите с шипове се превърнаха в огнени въжета. Носорогът се строполи, разсечен на три, и се стопи на купчина восък.
Другите ни приятели също се справяха, общо взето, добре. Феликс направи магия за вледеняване, каквато дотогава не бях виждала, и похлупи враговете ни в големи бухлати снежни човеци, които си имаха дори моркови за носове и лули. Около него с клатушкане кръжеше войската му от пингвини, които кълвяха противниковите магьосници и им задигаха вълшебните пръчки.
Алиса се сражаваше с друга магьосница — рускиня, специалистка по земни магии, но тя явно не бе така добра като нея. Вероятно за пръв път се изправяше пред мощта на Геб. Всеки път, когато измагьосваше някоя каменна твар или се опитваше да мята огромни камъни, всичко се превръщаше на чакъл и нападението й се проваляше. Алиса щракна с пръсти и подът под краката на рускинята се преобрази на подвижни пясъци, в които тя затъна чак до раменете.