В колекцията си от талисмани той имаше същия и така в спешни случаи двамата можехме да се свързваме чрез магия и да се призоваваме един друг.
За съжаление, амулетите shen не означаваха, че ходим само по любовни срещи. И че изобщо ходим по срещи. Мисля, че ако Уолт ме беше поканил, нямаше да откажа. Беше направо невероятен, всъщност по свой си начин съвършен. Ако го бях насърчила малко, може би щях да се влюбя в него и да успея да забравя другото момче, бога.
Но Уолт беше в предсмъртна агония. Кой знае защо, беше решил, че при тези обстоятелства не е честно спрямо мен да започваме връзка. Сякаш това щеше да ме спре. И така, бяхме в нещо като задънена улица, която направо ме влудяваше: флиртувахме, говорехме си с часове, няколко пъти дори свалихме гарда и се целунахме, накрая обаче Уолт неизменно се затваряше в себе си и ме отпращаше.
Защо не можеше всичко да е по-просто?
Отварям дума за това, защото буквално се сблъсках с Уолт, докато слизах по стълбите.
— О! — възкликнах. Точно тогава забелязах, че Уолт още е по старата тениска без ръкав и по дънки и че е без обувки. — Още ли не си готов?
— Няма да дойда — оповести той.
Зяпнах го от изумление.
— Моля? Защо?
— Сейди… Вие с Картър ще имате нужда от мен, когато отидете при Тот. Ако искам да издържа, трябва да си почина.
— Но…
Наложих си да млъкна. Не беше хубаво да го притискам. Не ми трябваше магия, за да видя, че наистина го боли.
Разполагахме с вековни познания за лечебните магии, но каквото и да опитвахме, като че ли нищо не помагаше на Уолт. Питам ви: за какво ти е да си магьосница, ако не можеш да махнеш с вълшебната пръчка и да направиш така, че хората, които обичаш, да се почувстват по-добре?
— Хубаво — рекох. — Аз… просто се надявах, че…
Каквото и да кажех, щеше да прозвучи невъзпитано. Исках да танцувам с Уолт. Богове на Египет, бях се облякла така заради него. Обикновените момчета в училище сигурно бяха свестни, но в сравнение с Уолт (да, да, добре, или с Анубис) изглеждаха доста повърхностни. Колкото до другите момчета от Бруклинската къща, сигурно щях да се почувствам странно, ако тръгнех да танцувам с тях — все едно да танцуваш с братовчедите си.
— Мога да остана — предложих, но сигурно не съм го казала много убедено.
Уолт успя да се усмихне едва-едва.
— Не, върви, Сейди. Наистина. Сигурен съм, че когато се върнете, ще се чувствам по-добре. Забавлявай се.
Той мина покрай мен и тръгна да се качва по стълбите.
Аз си поех няколко пъти дълбоко въздух. Искаше ми се да остана и да се грижа за Уолт. Струваше ми се, че няма да постъпя хубаво, ако отида без него.
Точно тогава погледнах надолу към Голямата зала. Децата от по-горните класове се шегуваха и си говореха, бяха готови да тръгваме. Ако не отидех, и те сигурно щяха да се почувстват длъжни да останат.
Изпитах чувството, че съм глътнала мокър цимент. Изведнъж се изпариха цялата радост и вълнението от вечерта. От месеци се мъчех да свикна с живота в Ню Йорк след толкова години в Лондон. Бях принудена да търся равновесие между живота си на млада магьосница и предизвикателствата на това да съм най-обикновена ученичка. Сега, точно когато танцовата забава като че ли ми даваше възможността да съчетая двата свята и да се позабавлявам навън, надеждите ми бяха попарени. Пак щеше да се наложи да отида и да се преструвам, че ми е забавно. Но щях да го правя единствено по задължение, така че другите да се почувстват по-добре.
Запитах се дали така се чувстваш и когато пораснеш. Ужас!
Единственото, което ме развеселяваше, беше Картър. Той изникна от стаята си, облечен като млад учител: в костюм, риза с копченца на яката и вратовръзка. Клетото момче — не беше ходило, разбира се, на танцови забави, както не бе ходило и на училище. Нямаше никаква представа.
— Изглеждаш… страхотно. — Постарах се лицето ми да е сериозно. — Даваш ли си сметка, че не отиваме на погребение?
— Млъквай! — промърмори той. — Хайде да приключваме по-бързо.
Учехме в Бруклинската академия за надарени деца. Всички я наричахме БАНДА. Постоянно го обръщахме на шега. Учениците бяха бандитите. Хубавелките с пластични операции на носовете и ботокс в устните бяха пластмасовите бандитки. Абитуриентите бяха дъртите бандити. А класната ни, госпожа Леърд, беше, разбира се, Баш бандитката.