— Sheut е много по-могъща от обикновена статуя — предположих аз. — Може би ще успеем да унищожим Апоп, без да унищожаваме и себе си.
Анубис се огледа притеснен.
— Да, но сама разбираш защо този вид магия е строго поверителен. Боговете биха дали всичко само и само тези познания да не попадат в ръцете на магьосник, обикновен простосмъртен. Точно заради това винаги си крием сенките. Ако магьосник успее да улови sheut на някой бог и я използва, за да ни заплашва…
— Точно така. — Устата ми беше пресъхнала. — Но аз съм на ваша страна. Ще използвам заклинанието само срещу Апоп. Тот със сигурност ще го разбере.
— Може би. — От начина, по който го каза, не пролича да е убеден. — Най-малкото започнете с Тот. Дано той проумее, че трябва да ви съдейства. Пак се опасявам обаче, че ще ви е нужно по-добро… по-опасно насочване.
Аз простенах.
— Спомена, че само един човек може да ни научи на магията. Кой?
— Единственият магьосник, проявил някога неблагоразумието да проучва това заклинание. Ще го съдят утре по залез-слънце. Налага се дотогава да посетиш баща си.
— Чакай. Какво?
През павилиона задуха вятър. Анубис стисна по-здраво ръката ми.
— Трябва да побързаме — подкани той. — Трябва да ти кажа и друго. С духовете на мъртвите се случва нещо. Те… Виж, виж — ей там!
Той засочи два призрака наблизо. Жената танцуваше боса, беше по най-обикновена бяла памучна рокля. Мъжът беше облечен в брич и редингот, като фермерите в колониите, но шията му беше извита под странен ъгъл, сякаш го бяха обесили. Около краката му като бръшлян се виеше черна мъгла. Тя го погълна напълно, след като мъжът направи още три валсови стъпки. Мътните струи го повалиха на земята и той изчезна. Жената в бяло продължи да танцува сама, явно не бе и забелязала, че кавалерът й е бил сграбчен от злодейските пръсти на смога.
— Какво… какво беше това? — попитах аз.
— Не знаем — призна си Анубис. — Апоп става по-силен и заради това такива неща се случват по-често. Изчезват души на мъртви, изтласквани са по-навътре в Дуат. Не знаем къде отиват.
За малко да се препъна.
— Майка ми. Тя добре ли е?
Анубис ме погледна измъчено и аз разбрах какъв е отговорът. Мама ме беше предупредила — може и да не я видим никога повече, ако не намерим начин да разгромим Апоп. Беше ми съобщила това и ме бе приканила да открия сянката на Змея. Нямаше начин това да не е свързано някак с безпътицата, в която се беше озовала.
— Изчезнала е безследно — предположих. Сърцето ми затуптя лудешки в гръдния кош. — Свързано е някак с тази история със сенките, нали?
— Де да знаех, Сейди. Баща ти… прави всичко възможно да издиря майка ти, но…
Вятърът го прекъсна.
Протягали ли сте някога ръка през прозореца на движещ се автомобил, усещали ли сте как въздухът ви бута? Приличаше малко на това, но десеторно по-силно. Някой раздели със сила мен и Анубис. Аз залитнах назад, краката ми вече не левитираха.
— Сейди…
Анубис се пресегна, но вятърът го изтика още по-надалеч.
— Престани! — изписка между нас някой. — Няма да показваш пред всички пристрастията си, още повече когато те наблюдавам!
Въздухът прие вид на човек. В началото беше едва очертан силует. После той стана по-плътен и шарен. Пред мен стоеше мъж с кожена каска, големи очила, шал и бомбер като на летците по снимките на Кралските военновъздушни сили от Втората световна война, които съм виждала. Само че мъжът не беше от плът и кръв. Очертанията му се въртяха и се променяха. Забелязах, че всъщност е направен от вдигнати от вятъра боклуци: от буци пръст, късчета хартия и семена от глухарче, изсъхнали листа, които се носеха на шеметна вихрушка и същевременно сякаш бяха прихванати от вятъра на здрав колаж, затова отдалеч човекът можеше да мине и за обикновен простосмъртен.
Той се закани с пръст на Анубис.
— Няма да търпя повече обиди, момче! — изсъска така, сякаш излизаше въздух от балон. — Многократно си бил предупреждаван.
— Я чакай! — намесих се аз. — Ти кой си? И Анубис не е никакво момче. На пет хиляди години е.
— Именно — тросна се военният летец. — Някакво си хлапе. И не съм ти давал разрешение да говориш, момиче.