Стъпките ни отекваха из тихите тунели. Прекосихме една от подземните реки, после се промушихме през библиотеката и Залата с птиците.
(Картър твърди, че трябвало да ви обясня защо се казва така. Това е пещера, пълна с какви ли не птици. Още веднъж: пфу) /_Картър, защо си блъскаш главата в масата?_/
Поведох руския си приятел по дълъг коридор, покрай запечатан тунел, който навремето е извеждал при Големия сфинкс в Гиза, и накрая излязохме при бронзовата порта в Залата на епохите. Сега тук беше залата на чичо, затова аз си влязох направо.
Дали е внушителна? Със сигурност. Ако я напълниш с вода, в нея преспокойно могат да живеят цял пасаж китове. Точно по средата имаше дълъг син килим, който проблясваше като река Нил. От двете страни имаше шествие от наредени колони, между които блещукаха светещи завеси със сцени от миналото на Египет: какви ли не ужасни, прекрасни, сърцераздирателни събития.
Постарах се да не ги гледам. От опит знаех, че тези образи могат да те погълнат опасно. Веднъж допуснах грешката да докосна светлините и от това мозъкът ми за малко да стане на каша от овесени ядки.
Първата част от светлината беше златиста: Епохата на боговете. Старото царство по-нататък проблясваше в сребристо, после Средното царство в меднокафяво и така нататък.
Докато вървяхме, няколко пъти се наложи да издърпвам Леонид от сцени, привлекли погледа му. Да си призная, и аз не се държах по-мъжки.
Просълзих се, когато пред мен изникна видение с Бес, който развличаше другите богове, като правеше цигански колела по препаска. (Разплаках се, защото не можех да го видя толкова изпълнен с живот, макар че е достатъчно да зърнеш Бес по препаска, за да ти се обърне сърцето.)
Минахме и покрай завеса от бронзовата светлина за Новото царство. Най-неочаквано спрях. В трепкащия мираж някакъв слаб мъж в одежди на жрец държеше над черен бик вълшебна пръчка и нож. Нашепваше нещо, сякаш благославяше животното. Не можех да кажа много за сцената, но познах лицето на мъжа: орлов нос, високо чело, тънки устни, извити в злобна усмивка, докато той прокарваше ножа по гърлото на клетото добиче.
— Това е той — пророних аз.
Тръгнах към завесата от светлина.
— Нет — сграбчи ме Леонид за ръката. — Каза, че светлините са лоши, не ходи там.
— Ти… ти си прав — признах аз. — Но това е Чичо Вини.
Бях сигурна, че е същото лице, появило се върху стената в Далаския музей, но как изобщо беше възможно? Сцената, която наблюдавах, явно се беше разиграла преди хилядолетия.
— Не Вини — възрази Леонид. — Хемвасет.
— Моля? — Не бях сигурна, че съм го чула добре и дори на какъв език го е казал. — Това име ли е?
— Той е… — Леонид продължи на руски, после въздъхна отчаян. — Трудно е за обясняване. Нека се видим с Еймъс, който няма да ми изяде лицето.
Наложих си да извърна очи от образа.
— Добра идея. Да продължаваме нататък.
В дъното на коридора завесата червена светлина за Съвременната епоха стана наситеноморава. Смяташе се, че това бележи началото на нова ера, макар че никой от нас не знаеше какво точно ще представлява тя. Предполагах, че ако Апоп унищожи света, това ще бъде Епохата на изключително краткия живот.
Очаквах Еймъс да седи пред престола на фараона. Там по традиция беше мястото на Главния лектор, олицетворяващо ролята на най-доверения съветник на фараона. Е, да, напоследък фараоните нямаха особена нужда от съвети, понеже бяха мъртви от няколко хилядолетия.
На подиума нямаше никого.
Това ме стъписа. Никога не се бях замисляла къде стои Главният лектор, когато не е пред очите на всички. Дали си нямаше гримьорна, може би с табелка и звездичка върху вратата?
— Ето там — посочи Леонид.
И този път умният ми приятел руснак се оказа прав. При пода до стената в дъното, зад престола, едва-едва проблясваше черта: светлина, процеждаща се под врата.
— Страшен таен вход — казах аз. — Браво на теб, Леониде.
Зад вратата намерихме военна зала. В двата края на голяма маса с пъстра карта на света отгоре седяха Еймъс и млада жена в камуфлажни дрехи. Върху масата бяха наредени какви ли не фигурки — оцветени корабчета, чудовища, магьосници, автомобили и жалони с йероглифи.