След като Сейди и руснакът потеглиха, върнах групата в Бруклинската къща. Уолт се обърка, когато ни видя да се прибираме толкова бързо. Отведох ги с Баст встрани — за бързо съвещание на терасата. Обясних какво ми е разказала Сейди за Шу, Анубис и онзи руснак, Леонид.
— Ще заведа грифона Пъзльо в Мемфис — заявих. — Ще се върна веднага след като поговоря с Тот.
— Идвам с теб — отсече Уолт.
Сейди ми беше казала, разбира се, да взема и него, но сега, докато го гледах, се разколебах. Страните му бяха хлътнали. Очите му бяха изцъклени. Разтревожих се: в сравнение с вчера, Уолт изглеждаше много по-зле. Знам, ужасно е, но неволно си спомних погребалните обреди в Египет — как там тъпчат тялото със соли за балсамиране, така че то да изсъхне отвътре. Уолт изглеждаше така, сякаш това вече бе започнало.
— Виж какво, мой човек — рекох му, — Сейди ме помоли да те държа в безопасност. Притеснява се за теб. Аз също.
Той стисна зъби.
— Ако смятате да използвате за проклятието сянка, ще се наложи да я заловите с фигурката. Трябва ви sau, а аз съм най-добър в това.
За съжаление, беше прав. Нито Сейди, нито аз притежавахме умението да ловим сенки, ако това изобщо беше възможно. Само Уолт имаше дарбата да прави амулети.
— Добре тогава — промърморих. — Все пак… по-кротката. Не искам сестра ми да ми фучи после.
Баст побутна ръката на Уолт, както котка побутва буболечка — да види дали още е жива. Подуши въздуха.
— Аурата ти е слаба — заяви Баст, — но не би трябвало да има проблеми с пътуването. Постарай се да не се преуморяваш. Никакви магии, ако наистина не е абсолютно наложително.
Уолт завъртя очи.
— Добре, мамо.
На Баст това явно й хареса.
— Ще наглеждам другите котета — обеща тя. — Учениците де. Вие двамата внимавайте. Не си умирам от любов към Тот, но не искам да се забъркате в проблемите му.
— Какви проблеми? — поинтересувах се аз.
— Ще видиш. Просто се върнете при мен. Заради задължението да наглеждам другите ще си разваля сладката дрямка.
Тя ни побутна към навеса на грифона и заслиза по стълбите, като мърмореше нещо за някаква си коча билка.
Привързахме лодката. Грифонът Пъзльо изписука и размаха криле, готов да потегли. Явно си беше починал добре. Пък и знаеше, че ако тръгне на път, ще му дадат още замразени пуйки.
Не след дълго вече летяхме над река Ист.
По време на пътуването ни през Дуат май друсаше повече от обикновено, както в самолет при турбуленция, само че с призрачен вой и гъста мъгла. Пак добре че на вечеря бях хапнал малко. Пригади ми се.
Лодката се разклати — Пъзльо ни беше извел от Дуат. Под нас се разпростря различен нощен пейзаж: светлините на Мемфис, щата Тенеси, извили се по бреговете на река Мисисипи.
Край водата се издигаше черна стъклена пирамида — изоставена спортна арена, на която Тот беше сложил ръка и я бе превърнал в свой дом. Небето беше осеяно с избухваща многоцветна светлина с отражения, които се гънеха по пирамидата. В началото си помислих, че Тот я е дал като терен за изложение на фойерверки. После разбрах, че пирамидата е под нападение.
По стените й се катереха какви ли не зловещи демони с вид на хора, но с крака на пилета и на насекоми или с лапи. Някои бяха с козина. Други с люспи или коруби като на костенурка. Вместо глави много имаха оръжия или сечива, подали се от вратовете им: чукове, мечове, брадви, електрически триони, дори няколко отвертки.
Към върха се изкачваха най-малко сто демона, които забиваха нокти в процепите между стъклото. Някои се опитваха да го счупят, за да проникнат вътре, но където и да удареха, пирамидата примигваше със синя светлина и отбиваше атаките им. Из въздуха се въртяха крилати демони, които пищяха и пикираха към малката групичка защитници.
На върха стоеше Тот. Приличаше на размъкнат университетски лаборант в бяла медицинска престилка, дънки и тениска, с еднодневна брада и чорлава коса като на Айнщайн, което не звучи много страшно, но да го бяхте видели по време на битката! Мяташе като гранати пламтящи многобагрени йероглифи, които се пръсваха във всички посоки. През това време помощниците му, взвод песоглавци и дългоклюни ибиси, отклоняваха вниманието на противника. Песоглавците замерваха с баскетболни топки демоните, които отхвърчаха назад и се свличаха по пирамидата. Ибисите пък тичаха между краката на чудовищата и ги кълвяха по най-чувствителните места, които намереха.