— Ти — промърморих.
— Да — изхили се демонът и затегна хватката около врата ми. — Аз.
Ужасноликия — заместникът на Сет от червената пирамида и таен говорител на Апоп. Бяхме го убили в сянката на Паметника на Вашингтон, но това явно не означаваше нищо. Сега той се беше завърнал и ако се съди от пресипналия глас и светещите червени очи, в него пак се беше вселила най-нелюбимата ми змия.
Не помнех да знае да лети, но на раменете му бяха пораснали кожести прилепови криле. Той ме яхна с пилешките си крачка и впи ръце в гръкляна ми. Дъхът му миришеше на прокиснал сок и секрет от скункс.
— Можех досега да те убия много пъти — заяви демонът. — Но ти, Картър, представляваш интерес за мен.
Опитах да се отскубна. Ръцете ми сякаш се бяха напълнили с олово. Едвам държах меча.
Звуците на битката наоколо се приглушиха. Грифонът Пъзльо кръжеше горе, но крилете му се движеха мудно, направо си ги виждах. Избухна йероглиф — бавно, като боя във вода. Апоп ме теглеше навътре в Дуат.
— Усещам какъв смут цари в душата ти — заяви демонът. — Защо водиш тази отчаяна битка? Толкова ли не осъзнаваш какво ще се случи?
В главата ми с шеметна скорост изникнаха образи.
Видях местност с местещи се хълмове и огнени гейзери. В небето с дъх на сяра прелитаха крилати демони. По хълмовете притичваха духове на мъртъвци, които виеха отчаяно и се мъчеха да се хванат някъде. Всички ги теглеше в една посока: към тъмното петно на хоризонта. Каквото и да беше то, всмукваше всичко като черна дупка. Придърпваше духовете, теглеше към себе си баирите и шлейфовете огън. Дори демоните във въздуха едвам се удържаха.
Под един зъбер се беше сгушила жена, по-точно светещите й бели очертания, която също се мъчеше да устои на тъмното течение. Доплака ми се. Това беше майка ми. Покрай нея прелитаха други духове, които хлипаха безпомощно. Мама се опита да ги хване, но не успя да ги спаси.
Гледката се промени. Видях под изпепеляващото слънце египетската пустиня край Кайро. Не щеш ли, пясъкът се взриви. От Подземния свят изникна грамаден червен змей. Стрелна се към небето и, колкото и невероятно да звучи, глътна наведнъж слънцето. Светът потъна в мрак. По дюните плъзна скреж. Всичко наоколо се разпадна. Цели квартали в Кайро хлътнаха в бездната. От Нил се разпростря червеният океан на Хаоса, който потопи града и пустинята и отнесе пирамиди, издигали се хилядолетия наред. Не след дълго под черното беззвездно небе не беше останало нищо освен кипнало море.
— Боговете не могат да те спасят, Картър — заяви почти състрадателно Апоп. — Тази участ е отредена още откакто свят светува. Предай се и аз ще се смиля над теб и над онези, които обичаш. Ще обикаляш на воля Морето на Хаоса. Сам ще бъдеш господар на съдбата си.
Видях, че насред разбунения океан се носи остров: малка педя зелена земя като оазис. На този остров можех да се събера с всички от семейството си. Можехме да се спасим. Можехме да получим всичко само като си го представим. Смъртта нямаше да значи нищо.
— Единственото, което искам, е да проявиш добра воля — подкани Апоп. — Дай ми Ра. Знам, че го мразиш. Той олицетворява всичко сбъркано в твоя свят на обикновените простосмъртни. Изкуфял е, изнемощял е, скапал се е, не става за нищо. Дай ми го. И ще те пощадя. Помисли, Картър Кейн. Боговете обещавали ли са ти нещо, което да е толкова справедливо?
Виденията помръкнаха. Ужасноликия ми се ухили, но изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Челото му беше прогорено от огнен йероглиф, символ за „изсушавам“, и демонът се разпадна на пепел.
Помъчих се да си поема въздух. Имах чувството, че в гърлото ми са напъхали горещи въглени.
Над мен се беше надвесил Тот, изглеждаше мрачен и уморен. Цветът на очите му се променяше непрекъснато, като калейдоскоп, като портал за друг свят.
— Картър Кейн — протегна ми той ръка и ми помогна да стана.
Всички други демони бяха изчезнали. Уолт стоеше на върха на пирамидата заедно с песоглавците и ибисите, които се катереха по жената с вид на златен сфинкс, сякаш е животинка на въртележка. Грифонът кръжеше наблизо със заситен вид, явно щастлив, че е излапал толкова много демони.
— Не биваше да идваш — укори ме Тот. Изтръска демонската прах по тениската си, върху която пламтеше сърце с думите ДОМ НА ТЪГАТА. — Прекалено опасно е, особено за Уолт.
— Винаги на твое разположение — отвърнах дрезгаво. — Стори ми се, че имаш нужда от помощ.
— Демоните ли? — Тот махна пренебрежително с ръка. — Ще се върнат точно преди изгрев-слънце. От една седмица ме нападат на всеки шест часа. Доста дразнещо.