— Как така на шест часа?
Опитах се да си го представя. Ако Тот наистина отблъскваше на няколко часа вече от седмица такова войнство… направо не си представях как дори един бог може да има толкова много сили.
— Къде са другите богове? — попитах. — Не трябва ли да ти помагат?
Тот сбърчи нос, сякаш надушил демон със стомашно разстройство.
— Дали вие с Уолт да не влезете вътре? Така и така сте тук, имаме да обсъждаме много неща.
Не мога да не му го призная на Тот. Знаеше как да украси една пирамида.
Някогашното баскетболно игрище още си беше на стадиона безспорно заради песоглавците. (Те обичат да играят баскетбол.) От тавана пак си висеше джъмботронът, по който проблясваха древноегипетски йероглифи от рода на ХАЙДЕ, НАШТЕ, ПРЕМИНИ В ЗАЩИТА и ТОТ — ДЕМОНИ: 25 НА 0.
Седалките на стадиона бяха заменени с няколко балкона, наредени амфитеатрално. На някои бяха наслагани редици компютри, наподобяващи диспечерска зала в космически център. На други имаше лабораторни маси, отрупани с колби, горелки, епруветки с някаква слуз, над която се виеше дим, стъкленици с органи и още по-странни неща. Най-горната част беше заделена за рафтове със свитъци — библиотека, която със сигурност бе не по-малка от библиотеката в Първи ном. А зад лявото светлинно табло се издигаше бял билборд с височина колкото три етажа, запълнен с изчисления и йероглифи.
От гредите висяха не знамена от шампионата и образи на спортисти, оттеглили се от състезателна дейност, а черни гоблени със заклинания, написани със златни букви.
Тот се беше настанил да живее отстрани на игрището: кухненски бокс като за чревоугодници, скъпи канапета и фотьойли, купчини книги, кофички с лего и други конструктори, десетина телевизионни приемника с плоски екрани, включени на различни новинарски емисии и програми с документални филми, и малка гора от електрически китари и усилватели — всичко, от което един разсеян бог има нужда, за да може да върши двайсет неща едновременно.
Песоглавците на Тот отведоха грифона в съблекалнята, за да го изкъпят и да го оставят да си почине. Според мен се притесняваха да не вземе да изяде ибисите, понеже те приличаха малко на пуйки.
Тот се извърна към нас с Уолт и ни огледа критично.
— Имате нужда от почивка. После ще ви приготвя вечеря.
— Нямаме време — възразих аз. — Трябва да…
— Картър Кейн — скара ми се той. — Току-що си се сражавал с Апоп, Хор беше изтръгнат от теб, после те влачиха през Дуат и за малко да те удушат. Не ставаш за нищо, докато не поспиш малко.
Понечих да възроптая, но Тот долепи длан до челото ми. Усетих, че едвам се държа на крака.
— Почини си — настоя той.
Свлякох се на най-близкото канапе.
Не знам колко съм спал, но Уолт е станал преди мен. Когато се събудих, те двамата с Тот бяха погълнати от разговор.
— Не — рече Тот. — Не е правено никога. И се притеснявам, че нямаш време… — Той млъкна, щом забеляза, че съм седнал. — А! Чудесно, Картър. Събудил си се.
— Какво пропуснах?
— Нищо — отвърна той прекалено бодро. — Ела да хапнеш.
Кухненският му плот беше отрупан с току-що нарязани пушени гърди, наденица, ребърца и царевичен хляб, имаше и кана със студен чай, която беше с промишлени размери. Веднъж Тот ми беше казал, че барбекюто си е истинска магия, и според мен беше прав. От миризмата на храна забравих за малко неприятностите си.
Изгълтах един сандвич с пушени гърди и изпих две чаши чай. Уолт глозгаше свински ребърца, но явно не му се ядеше особено.
През това време Тот взе една китара „Гибсън“. Изкара мощен акорд, от който подът в арената се разтресе. Беше станал по-добър в сравнение с последния път, когато го бях чувал. Акордът си звучеше като акорд, а не като планински козел, който изтезават.
Показах наоколо с филията царевичен хляб.
— Мястото изглежда добре.
Тот се засмя.
— По-добре от последната ми щабквартира, а?
Първия път, когато ние със Сейди се бяхме сблъскали с бога на познанието, той се беше заврял в едно местно студентско градче. Беше ни подложил на изпитание, като ни беше пратил да вдигнем във въздуха къщата на Елвис Пресли (дълго е за обясняване), но се надявах да сме отминали етапа на проверките. Предпочитах да си седя до игрището и да похапвам скара.
Точно тогава си спомних виденията, които ми беше показал Ужасноликия: мама в опасност, мрак, който поглъща душите на мъртвите, светът, залят от морето на Хаоса, по чиито вълни се носи само малък остров. Споменът направо ми уби апетита.