Уолт подръпна амулетите си.
— Казваш го така, сякаш му се възхищаваш.
Богът му се усмихна дяволито.
— Е, ценях Сетне за това, че се стремеше към познания, но не можех да приема подхода му. Той не се спираше пред нищо само и само да притежава тайните на вселената. Разбираш ли, искаше да бъде бог, а не божие око. Истински безсмъртен.
— Което е невъзможно — предположих аз.
— Не невъзможно, а трудно — поправи ме Тот. — Имхотеп, първият магьосник сред простосмъртните, след смъртта си е бил превърнат в бог. — Тот се извърна към компютрите. — Покрай това се сетих, че не съм виждал Имхотеп от хилядолетия. Какво ли е намислил? Дали да не проверя в Гугъл…
— Тот — спря го Уолт, — съсредоточи се.
— Правилно. И така, Сетне. Той разработи заклинание, с което може да се унищожи всеки, дори бог. Не можех да приема такова познание да попадне в ръцете на простосмъртен, но хипотетично казано, щом заклинанието ви трябва, за да разгромите Апоп, вероятно ще успеете да убедите Сетне да ви научи на него и да ви отведе при сянката на Змея.
— С тази малка подробност, че Сетне е мъртъв — напомних аз. — Все се връщаме към това.
Уолт изправи гръб.
— Освен… ако не намекваш, че трябва да намерим духа му в Подземния свят. Но щом Сетне е бил такъв злодей, нима Озирис не го е осъдил в Залата на Съдилището? Амит сигурно му е изяла сърцето и Сетне е престанал да съществува.
— Обикновено да — потвърди Тот. — Но Сетне е особен случай. Той е доста… убедителен. Още преди съда в Подземния свят успя да, ох, да манипулира съдебната система. Озирис го е осъждал многократно на забвение, той обаче все успяваше да избегне наказанието. Получаваше по-лека присъда, споразумяваше се със съда или просто духваше. През всички тези хилядолетия успяваше да се спаси… най-малкото като дух.
Тот насочи към мен въртящите си очи.
— Наскоро обаче, Картър Кейн, баща ти стана Озирис. Притиска разбунтувалите се призраци, опитва се да възстанови Маат в Подземния свят. За следващия път, когато слънцето залезе, приблизително след четиринайсет часа, е насрочено ново съдебно заседание срещу Сетне. Той ще се изправи пред баща ти. И този път…
— Татко няма да го пусне току-така.
Изпитах чувството, че демонът отново ме стиска за врата.
Баща ми беше справедлив, но строг. Не приемаше от никого оправдания. През всичките години, когато пътешествахме заедно, никога не ми се е разминавало, задето ризата ми не е загащена. Ако Сетне наистина бе такъв злодей, какъвто го описваше Тот, баща ми нямаше да прояви към него никакво снизхождение. Щеше да метне на Амит Поглъщачката сърцето на този тип, сякаш е кучешка бисквитка.
Очите на Уолт заблестяха от вълнение. Отдавна не го бях виждал такъв.
— Можем да се примолим на баща ти — каза той. — Можем да уредим да отложат делото срещу Сетне или в замяна на помощта му да поискаме да смекчат присъдата. Законите на Подземния свят го позволяват.
Аз се свъсих.
— Откъде знаеш толкова много за съда над мъртвите?
Веднага съжалих, че съм го казал. Осъзнах, че Уолт сигурно се готви да застане пред съда. Може би беше обсъждал преди малко точно това с Тот.
„И се притеснявам, че нямаш време“, бе казал той.
— Извинявай, приятелю — рекох му.
— Няма страшно — отвърна той. — Но трябва да опитаме. Ако успеем да убедим баща ти да пощади Сетне…
Тот се засмя.
— Ще бъде забавно, нали? Ако и този път Сетне се измъкне, защото не особено похвалният му подход е единственият начин да се спаси света.
— Весело — съгласих се аз. Сандвичът с пушените гърди вече ми тежеше на стомаха. — Значи, предлагаш да отидем в съда на баща ми и да се опитаме да спасим призрака на един зъл магьосник психар. После молим същия призрак да ни отведе при сянката на Апоп и да ни научи как да я унищожим и в същото време се надяваме, че той няма да избяга, да ни убие или да ни предаде на врага.
Тот закима въодушевено:
— Трябва да си луд! Наистина се надявам да си.
Поех си дълбоко въздух.
— Сигурно съм луд.
— Отлично! — ободри се Тот. — И още нещо, Картър. За да се получи, се нуждаеш от помощта на Уолт, но той не разполага с много време. Единственият му шанс е…
— Не се притеснявай — тросна се Уолт. — Сам ще му кажа.
Още преди да съм попитал какво има предвид, по високоговорителите в арената гръмна звънец — за изтекло време.
— Скоро ще се зазори — предупреди Тот. — Вие двамата не е зле да тръгвате, докато демоните не са се върнали. Успех. И при всички положения да поздравите от мен Сетне — ако доживеете да го видите де.