8. Сестра ми, саксията
На връщане пътуването не бе от най-забавните.
Ние с Уолт се държахме за лодката, а зъбите ни тракаха и очите ни се въртяха. Вълшебната мъгла беше придобила цвят на кръв. Призрачни гласове нашепваха гневно, сякаш бяха решили да се вдигнат на бунт и да плячкосат света на сенките.
Грифонът Пъзльо излезе с усилие от Дуат по-бързо, отколкото бях очаквал. Озовахме се над доковете на Ню Джърси, а зад лодката ни се влачеше пара, тъй като грифонът едвам се движеше във въздуха. От изгрева очертанията на Манхатън в далечината блестяха като злато.
По време на пътуването с Уолт не бяхме разговаряли. Дуат заглушава всички гласове. Сега Уолт ме гледаше плахо.
— Не е зле да ти обясня някои неща — рече ми.
Не мога да кажа, че не ми беше любопитно. С напредването на болестта Уолт ставаше все по-потаен. За какво ли си беше говорил с Тот?
Но това не ми влизаше в работата. След като миналата пролет Сейди научи тайното ми име и си направи безплатна екскурзия из най-съкровените ми мисли, бях започнал да уважавам правото на всеки на личен живот.
— Виж какво, Уолт, това са си твои неща — казах аз. — Ако не искаш да ми казваш…
— Не са само мои. Трябва да знаеш какво става. Няма да бъда с вас още… още дълго.
Погледнах надолу към пристанището, под нас мина Статуята на свободата. От месеци знаех, че Уолт умира. Не ми беше станало по-лесно да го приема. Спомних си какво е казал Апоп в Далаския музей: болестта ще погуби Уолт още преди края на света.
— Сигурен ли си? — попитах аз. — Няма ли начин?…
— Анубис е сигурен — отговори той. — Разполагам с времето най-много до утре по залез-слънце.
Не ми се слушаха и други невъзможни крайни срокове. Днес до залез-слънце трябваше да спасим призрака на един магьосник злодей. Утре по залез-слънце Уолт щеше да умре. А по изгрев вдругиден при повечко късмет можехме да очакваме края на света.
Открай време не обичах да ми създават спънки. Усетех ли, че нещо е невъзможно, обикновено се опитвах още по-усърдно да го направя — от чист инат.
В този момент обаче имах чувството, че Апоп се скъсва от смях на мой гръб.
„О, не си от хората, които се отказват, така ли? — сякаш ме питаше. — А сега? Ами ако ти възложим още няколко невъзможни задачи? Сега ще се откажеш ли?“
От гняв в гърлото ми беше заседнала буца. Изритах отстрани лодката и за малко да си счупя крака.
Уолт примигна.
— Картър, всичко е…
— Само не ми казвай, че всичко е наред — сопнах се. — Не е.
Не му се ядосвах на него. Ядосвах се колко несправедливо е тъпото проклятие, колко често подвеждам хората, зависещи от мен. Родителите ми бяха загинали, за да дадат на нас със Сейди възможността да спасим света, а ето че ние бяхме на път да се издъним. В Далас десетки добри магьосници бяха загинали, защото се бяха опитали да ми помогнат. Сега щяхме да изгубим и Уолт.
Той, разбира се, беше важен за Сейди. Но и аз разчитах не по-малко на него. Уолт беше негласният ми заместник в Бруклинската къща. Другите деца го слушаха. В критични ситуации Уолт внасяше спокойствие, именно негов беше решаващият глас във всеки спор. Можех да му доверя всяка тайна — дори за изработката на статуя, с която Апоп да бъде прокълнат, нещо, което не можех да кажа на чичо. Ако Уолт умреше…
— Няма да го допусна — отсякох. — Отказвам.
В главата ми препускаха налудничави мисли: ами ако Анубис лъжеше Уолт, че му предстои да умре, за да го откъсне от Сейди? (Е, малко вероятно е. Сейди не беше чак толкова безценна.)
/_Да, Сейди, наистина го казах. Колкото да проверя дали внимаваш._/
Уолт може би щеше да се спаси — въпреки всичко. Имаше хора, оздравели като по чудо от рак. Защо същото да не важи и за древни проклятия? Дали, докато намерим противоотрова, да не го приспим и да го заместим с фигурка, както Искандар беше направил със Зия? Е, да, семейството му търсеше безуспешно от векове някакъв лек. Джаз, най-добрата ни знахарка, бе опитвала какво ли не — не помагаше нищо. Но ние може би бяхме пропуснали нещо.
— Картър — каза Уолт. — Ще ме оставиш ли да довърша? Трябва да съставим план.
— Как изобщо е възможно да си толкова спокоен? — удивих се аз.
Уолт докосна с пръсти закачения на врата му shen, същия като онзи, който беше дал на Сейди.