След като моят shabti разговаря с Картър, отидох при Зия на варовиковия зъбер над Нил. В Египет вече беше пладне. Още не можех да свикна с разликата във времето, след като бях минала през портала — този път това продължи по-дълго, отколкото очаквах. Преоблякох се в по-подходящи дрехи, хапнах набързо и още веднъж обсъдих стратегията с Еймъс в Залата на епохите. После двете със Зия се върнахме на повърхността. Сега стояхме при порутено светилище на Изида край реката, точно на юг от Кайро. Мястото беше подходящо да призова богинята, но не разполагахме с много време.
Зия още беше в дрехи като на командос: камуфлажен панталон с джобове и масленозелен потник. Носеше на гърба си жезъла, беше втъкнала в колана и вълшебната пръчка. Бръкна в раницата — да провери за последно какво е взела.
— Какво каза Картър? — попита ме.
/_Точно така, скъпи ми братко. Поотдалечих се, преди да се свържа с теб, и Зия не те чу как се заяждаш. Не съм чак толкова подла, наистина._/
Предадох й какво сме обсъждали, но така и не намерих сили да споделя, че духът на мама е в опасност. Знаех, разбира се, в най-общи линии от разговора с Анубис, но информацията, че призракът на майка ни се е спотаил под една урва някъде в Дуат и се опитва да устои на притеглянето на сянката на Змея, заседна като куршум в гърдите ми. Опасявах се, че докосна ли го, той ще ме прониже право в сърцето и ще ме убие.
Обясних за моя приятел злодей — призрака на Чичо Вини, и как смятаме да го помолим за помощ.
Зия се възмути.
— Сетне ли? Онзи Сетне? Картър дава ли си сметка, че…?
— Да.
— И наистина ли го е предложил Тот?
— Да.
— И ти си готова на такова нещо?
— Да.
Тя се взря надолу в Нил. Може би си мислеше за родното си село, което навремето се е намирало на брега на реката, но после е било разрушено от силите на Апоп. Сигурно си представяше как цялата й родина хлътва в Морето на Хаоса.
Очаквах да ми каже, че плановете ни са налудничави. Мислех, че ще ме изостави и ще се върне в Първи ном.
Но явно беше свикнала със семейство Кейн — клетото момиче! Вероятно вече беше научила, че всичките ни планове са налудничави.
— Добре тогава — рече Зия. — Как ще стигнем до този… до този старчески дом на боговете?
— Един момент.
Затворих очи и се съсредоточих.
„Ехо, Изида! — помислих си. — Тук ли си някъде?“
„Сейди“, отговори веднага богинята.
Появи се в ума ми като царствена жена със сплетена на плитки тъмна коса. Роклята й беше ефирно бяла. Пъстроцветните й криле трептяха като слънчева светлина в бистра вода.
Идеше ми да я ударя.
„Я сега да видим — подхванах. — Наистина ли добрата ми приятелка решава с кого да се срещам и с кого — не?“
Тя има наглостта да се престори на изненадана. „За Анубис ли говориш?“
„Браво, позна от пръв опит. — Би трябвало на това място да спра, защото имах нужда от помощта на Изида. Но се ядосах повече отвсякога, докато я гледах да си се носи такава лъскава и царствена. — Бива ли да си толкова нагла, а? Да действаш зад гърба ми, да убеждаваш другите Анубис да бъде държан далеч от мен. Какво ти влиза в работата?“
Колкото и да е изненадващо, Изида не избухна. „Има неща, които не разбираш, Сейди. Има си правила.“
„Правила ли? — възкликнах. Всеки момент ще настъпи краят на света, а ти си седнала да се притесняваш кои момчета са приемливи за мен според обществото?“
Изида допря пръсти и ги вдигна на колибка. „Двата въпроса са по-свързани, отколкото осъзнаваш. Трябва да се спазват традициите на Маат, иначе ще победи Хаосът. Безсмъртните и обикновените простосмъртни могат да общуват само по строго определен ограничен начин. Пък и не можеш да си позволиш да се разсейваш. Правя ти услуга“
„Правела ми услуга — повторих аз. — Ако наистина искаш да ми направиш услуга, трябва да отидем в Четвъртия дом на нощта — Дома за отдих «Слънчеви селения», както искаш, го наречи. След това можеш да престанеш да се занимаваш с личния ми живот!“
Сигурно се държах грубо, но Изида беше прекалила. Пък и защо да се държа прилично с богиня, която вече беше взимала под наем място в главата ми? Изида би трябвало да ме познава по-добре!