Тя въздъхна. „Опасно е, Сейди, да си в близост с боговете. Това трябва да е подчинено на правила, разработени изключително внимателно. Знаеш го. Чичо ти още не може да дойде на себе си след онова, което изживя със Сет. Дори приятелката ти Зия се мъчи.“
„За какво ми говориш?“ попитах аз.
„Ще разбереш, ако се слееш с мен — обеща Изида. — Мислите ти ще се избистрят. Крайно време е отново да обединим силите си.“
Хайде, почна се пазарлъкът. Призовях ли Изида, тя се опитваше да ме убеди да се разтворя в нея, както бяхме правили и преди: обикновена простосмъртна и богиня, заселили се в едно тяло и следващи една воля. Всеки път й отказвах.
„Така значи — престраших се да възкликна, — опасно е да си в близост с боговете, а ти подканваш отново да сме обединели силите си. Радвам се, че мислиш за безопасността ми.“
Изида присви очи. „Положението, в което сме изпаднали, е различно, Сейди. Ти имаш нужда от силата ми.“
Със сигурност си беше примамливо. Как да устоя на възможността да разполагам с цялата мощ на една богиня? Като Око на Изида щях да се чувствам самоуверена и безстрашна, никой нямаше да може да ме спре. Човек се пристрастява към такава власт — и точно това беше лошото.
Изида може и да беше добра приятелка, но онова, на което държеше, невинаги беше добро за света на обикновените простосмъртни… и за Сейди Кейн.
Тя се ръководеше от верността си към своя син Хор. Би дала всичко само и само да го види върху престола на боговете. Беше амбициозна, отмъстителна, ламтеше за власт и завиждаше на всеки, който притежаваше повече магия от нея.
Твърдеше, че мислите ми щели да се избистрят, ако съм я пуснела. Всъщност казваше, че ще започна да гледам на нещата като нея. Щеше да бъде по-трудно да слагам вододел между моите и нейните мисли. Току-виж съм повярвала и че е хубаво да ни държат нас с Анубис разделени. (Ужасяваща мисъл.)
За съжаление, Изида беше права, че трябва да обединим силите си. Рано или късно щяхме да бъдем принудени да го направим. Нямаше друг начин да намеря сили, за да се изправя срещу Апоп.
Сега обаче не беше времето. Исках да си остана възможно най-дълго Сейди Кейн — такава прекрасна, без богове, напъхали се в тялото ми.
„След малко — обещах на Изида. — Първо трябва да свърша някои неща. Искам да съм сигурна, че сама взимам решенията. А сега за входа в Дома за отдих…“
Изида знаеше как да изглежда обидена и в същото време да показва неодобрението си, заради което сигурно беше ужасна майка. Още малко, и да ми домъчнее за Хор.
„Сейди Кейн — каза тя, — ти си любимата ми простосмъртна, магьосницата, която съм си избрала. А пак не ми вярваш.“
Не си дадох труда да противореча на Изида. Тя знаеше какво ми е. Разпери примирено ръце. „Чудесно. Но има само един отговор: пътят на боговете. За всички от рода Кейн и за онази там — кимна богинята към Зия. — Налага се да я съветваш, Сейди. Тя би трябвало да усвои бързо пътя на боговете.“
„За какво говориш?“, попитах още веднъж. Защо не престанеше да приказва с главоблъсканици? Боговете са толкова дразнещи, когато говорят така.
Като магьосница Зия бе много по-опитна от мен. Не си представях да я съветвам. Пък и тя владееше стихията на огъня. Търпеше ни нас, от семейство Кейн, но никога не бе проявявала и най-слаб интерес към пътя на боговете.
„Успех — пожела ми Изида. — Ще чакам да ме призовеш“
Образът на богинята се нагъна и изчезна. Когато отворих очи, във въздуха се носеше квадрат мрак с размерите на врата.
— Сейди! — повика ме Зия. — Мълча дълго, започнах да се притеснявам.
— Излишно е. — Постарах се да се усмихна. — Изида просто обича да си говори. Следваща спирка: Четвърти дом на нощта.
Ще бъда откровена. Никога не съм разбирала по какво порталите с пясъчна вихрушка в тях, които магьосниците призовават с различни древни реликви, се различават от входове мрак, измагьосвани от боговете. Може би те използват по-развита безжична мрежа. Или просто се целят по-добре.
Каквато и да беше причината, порталът на Изида работеше много по-надеждно от онзи, който бях създала, за да стигна в Кайро. Стовари ни право във фоайето на „Слънчевите селения“.
Веднага щом се озовахме там, Зия се огледа и се свъси.
— Къде са всички?
Уместен въпрос. Бяхме пристигнали точно в старческия дом за богове, който търсехме: същите цветя в саксии, същият просторен вестибюл с прозорци, гледащи към Огненото езеро, същите редици варовикови колони, облепени с безвкусни плакати на ухилени старци и девизи от рода на: „Това са златните ви векове!“.