Някъде по средата на плажа подминахме двамата странни дядовци, които си играеха в лавата. Сега се бореха, както стояха до кръста в езерото. Единият удари другия с ankh и промърмори:
— Пудингът си е мой! Пудингът си е мой!
— О, ужас! — възкликна Таурт. — Огнегълтача и Горещото ходило пак са се хванали гуша за гуша.
Едва се сдържах да не прихна.
— Горещото ходило ли? Как е възможно бог да се казва така?
Таурт се взря в огнените вълни, сякаш търсеше начин да мине през тях с лодка, без да изгори.
— Това, скъпа, са богове от Залата на Съдилището. Клетите те. Бяха общо четиридесет и двама, всеки съдеше различни престъпления. Дори едно време се караха. А сега… — Тя сви рамене. — Колкото и да е тъжно, са почти забравени. Огнегълтача, онзи с ankh, беше бог на кражбите. Опасявам се, че покрай това е започнал да страда от мания за преследване. Все му се струва, че Горещото ходило му е откраднал пудинга. Налага се да ги разтърва.
— Нека аз — предложи Зия.
Таурт се вцепени.
— Ти ли… ти ли, скъпа?
Останах с впечатлението, че е смятала да каже не „скъпа“, а друга дума.
— Огънят не ме плаши — увери я момичето. — Вие двете продължавайте нататък.
Направо не проумявах защо е толкова самоуверена. Може би просто предпочиташе да плува сред пламъците, вместо да гледа Бес в сегашното му състояние. Ако наистина беше така, я разбирах напълно. Изживяването не бе от най-приятните.
При всички положения тя закрачи към вълните и навлезе в тях точно като някаква огнеупорна спасителка на плажа.
Ние с Таурт продължихме нататък по плажа. Излязохме при кея, където лодката на Ра беше закотвена първия път, когато двамата с Картър посетихме това място.
Бес седеше в края на пристана на удобно кожено кресло, което Таурт явно му беше пренесла специално. Беше облечен в чиста червено-синя хавайска риза и бежови къси панталони. В лице беше по-слаб, отколкото миналата пролет, но иначе си изглеждаше непроменен: същото бухнало валмо черна коса, същата неподравнена грива, която минаваше за брада, същото мило гротескно лице като на мопс.
Но душата на Бес я нямаше. Той гледаше с празен поглед езерото и не реагира изобщо, когато приклекнах до него и го хванах за косматата ръка.
Спомних си първия път, когато ми беше спасил живота: Беше ме качил на пълна с какво ли не лимузина и ме беше откарал на моста „Ватерло“, после беше уплашил двама богове, които ме гонеха по петите, и ги беше принудил да се махнат. Беше изскочил от автомобила само по бански и беше креснал: „Аууу!“.
Да, беше истински приятел.
— Скъпи Бес — подхванах аз, — ще се опитаме да ти помогнем.
Разказах му най-подробно какво се е случило след последния път, когато му бях идвала на свиждане. Знаех, че не ме чува. Откакто му бяха откраднали тайното име, съзнанието му вече не беше там. Но на мен ми олекваше, докато му говорех.
Таурт се напрегна. Знаех, че се е влюбила до гроб в Бес, макар че той невинаги бе отговарял на чувствата й. Бес едва ли можеше да намери някого, който да се грижи по-добре за него.
— О, Сейди… — Богинята хипопотамка избърса една сълза. — Ако наистина можеш да му помогнеш, аз… аз съм готова на всичко. Но нима е възможно?
— Сенки — казах аз. — Онзи тип Сетне… е открил начин да използва сенките в магиите за проклятие. Щом sheut е нещо като резервно копие на душата и магията на Сетне действа на обратно…
Очите на Таурт се разшириха.
— Нима вярваш, че можеш да използваш сянката на Бес, за да го върнеш?
— Да.
Знаех, че звучи налудничаво, но не ми оставаше друго, освен да вярвам в това. След като го заявих на глас на Таурт, която държеше на Бес повече и от мен… е, сега вече просто не можех да я подведа. Пък и успеехме ли с Бес, знае ли човек? Може би щяхме със същата магия да направим така, че Ра да си върне бойната форма. Но трябваше да карам поред. Смятах да удържа на думата, която бях дала на бога джудже.
— Точно това е сложната част — обясних. — Дано ми помогнеш да открия сянката на Бес. Не знам много за боговете, за тяхната sheut и така нататък. Доколкото подразбрах, често си криете сенките.
Притеснена, Таурт започна да пристъпва от крак на крак, при което дъските по кея заскърцаха.
— Хм, да…
— Дано приличат на тайните имена — продължих да я притискам аз. — Реших, че след като не мога да попитам Бес къде държи сянката си, ще задам този въпрос на човека, който му е бил най-близък. Помислих, че е най-вероятно да знаеш именно ти.