Зия ми показа с ръка Огнегълтача и Горещото ходило, които пак си играеха мирно и кротко в лавата.
— Не са чак толкова лоши — обясни момичето. — Просто имат нужда от малко внимание.
— Като домашни любимци — казах аз. — Или като брат ми.
Зия направо се усмихна.
— Намери ли информацията, която ти трябваше?
— Според мен, да — отвърнах аз. — Но първо трябва да отидем в Залата на Съдилището. Всеки момент ще започне процесът срещу Сетне.
— Как ще се доберем дотам? — полюбопитства Зия. — Пак ли през вълшебен вход?
Взрях се в Огненото езеро, докато обмислях въпроса. Помнех, че Залата на Съдилището се намира на остров някъде в езерото, но географията в Дуат не е от най-простите. Доколкото знаех, залата беше на съвсем друго равнище в Дуат или може би езерото бе широко десет милиарда километра. Не изгарях от желание да вървя пеш по брега през непозната територия или да преодолявам разстоянието с плуване. И не ми се спореше отново с Изида.
Точно тогава съгледах сред огнените вълни нещо: очертанията на познат параход, който се приближаваше, от двата му еднакви комина се кълбеше светещ златист дим, а весленото колело загребваше от кипналата лава.
Брат ми — благословено да е сърцето му — беше направо луд.
— Въпросът е решен — казах аз на Зия. — Ще ни закара Картър.
10. Нещата на работата на татко се объркват ужасно
Щом наближиха пристана, Картър и Уолт ни махнаха от носа на „Египетска царица“. До тях стоеше капитанът, Окървавената секира, който изглеждаше направо ослепително в капитанската униформа, ако не броим, че имаше не глава, а напръскана с кръв двуостра секира.
— Демон — притесни се Зия.
— Да — съгласих се аз.
— Безопасно ли е?
Погледнах я с вдигната вежда.
— Разбира се, че не — промърмори тя. — Тръгнала съм да пътувам със семейство Кейн.
Над параходчето се стрелкаха членовете на екипажа във вид на светещи клъбца, които издърпаха въжетата и спуснаха мостика.
Картър изглеждаше уморен. Беше по дънки и намачкана риза, напръскана със сос от барбекю. Косата му беше мокра и сплескана от едната страна, сякаш той беше заспал под душа.
Уолт изглеждаше много по-добре, макар че всъщност не бяхме на конкурс. Беше по обичайната тениска без ръкав и долнище на анцуг и успя да се усмихне, макар и от стойката му да беше очевидно, че го боли. Талисманът shen на верижката около врата ми като че ли стана по-топъл, но може да съм вдигнала малко температура.
Ние със Зия се качихме по мостика. Окървавената секира се поклони, което си беше доста притеснително, защото можеше с главата си да цепне наполовина цяла диня.
— Добре дошла на борда, господарке Кейн — поздрави той с метален звън, дошъл от предното острие на брадвата. — На вашите услуги.
— Много благодаря — отвърнах аз. — Може ли да поговоря с теб, Картър?
Сграбчих го за ухото и го задърпах към кабината на палубата.
— Ау! — възропта той, докато го теглех.
Сигурно не беше хубаво, че постъпвам така пред Зия, но реших, че тъкмо ще й подскажа как да излезе на глава с брат ми.
Уолт и Зия дойдоха след нас в голямата трапезария. Както обикновено, махагоновата маса беше отрупана с чинии с току-що приготвена храна. Полилеите осветяваха пъстри стенописи с египетски богове, позлатените колони и тавана с богата гипсова украса.
Пуснах ухото на Картър и изръмжах:
— Ти да не си полудял?
— Ау! — викна той отново. — Какъв ти е проблемът?
— Проблемът ми е — сниших аз глас, — че пак си призовал този параход и капитана му демон, за когото Баст ни предупреди, че при първа възможност ще ни пререже гръкляните.
— Той е омагьосан да се подчинява — възрази брат ми. — Миналия път се държа добре.
— Миналия път с нас беше Баст — напомних му аз. — И ако си въобразяваш, че се доверявам на демон с името Окървавената секира повече, отколкото на…
— Ей, хора — прекъсна ни Уолт.
Окървавената секира влезе в трапезарията, като наклони главата си, за да се мушне под рамката на вратата.
— Господарю и господарке Кейн, пътуването няма да трае дълго. Ще пристигнем в Залата на Съдилището приблизително след двайсет минути.
— Благодаря ти, Окървавена секиро — отвърна Картър, като си търкаше ухото. — След малко ще дойдем при теб на палубата.