— Много те моля, Уолт, не говори така — рекох аз.
— Когато се изправите пред Апоп — продължи той, — ще имате само един опит и трябва от раз да направите добре магията. Не е зле да имате някакъв опит.
„Когато се изправите пред Апоп.“ Каза го съвсем спокойно, но беше ясно какво има предвид: че когато това се случи, той няма да е с нас.
Картър избута недоядената пица.
— Просто… просто не виждам как ще успеем да направим всичко навреме. Знам, Сейди, че за теб това е лична задача, но…
— Тя трябва да продължи — промълви тихо Зия. — И ти, Картър, реши веднъж да изпълняваш личната си задача точно когато беше най-напечено, нали? И се получи. — Тя го хвана за ръката. — Понякога се налага да следваш сърцето си.
Картър изглеждаше така, сякаш се канеше да глътне топка за голф. Още преди да е успял да каже нещо, се чу камбаната на кораба.
По тонколоната в ъгъла на трапезарията изпука гласът на Окървавената секира:
— Госпожи и господа, пристигнахме в Залата на Съдилището.
Черният храм си беше точно какъвто го помнех. От пристана се качихме по стълбите и тръгнахме покрай редици колони от обсидиан, крачещи в здрача. По пода и фризовете на колоните проблеснаха зловещи сцени от живота в Подземното царство: черни рисунки върху черен камък. През няколко метра уж светеха тръстикови факли, но от вулканичната пепел във въздуха не виждах много надалеч.
Докато навлизахме в храма, около нас шепнеха гласове. Видях с крайчеца на окото групи духове, които се носеха из павилиона: призрачни очертания, прикрити от дима във въздуха. Някои се движеха безцелно: плачеха тихо или отчаяни, си късаха дрехите. Други носеха купчинки свитъци от папирус. Тези призраци изглеждаха по-плътни и съсредоточени, сякаш чакаха нещо.
— Дошли са да молят — обясни Уолт. — Донесли са описани случаите си с надеждата Озирис да ги приеме. Отсъства твърде дълго… сигурно са се натрупали много случаи.
Сега той като че ли стъпваше по-леко. Очите му не бяха толкова замъглени и болката май не му тежеше толкова. Беше на крачка от смъртта и се притеснявах, че това пътуване в Подземния свят вероятно ще му дойде в повече, Уолт обаче явно се чувстваше по-добре от нас, останалите.
— Откъде знаеш? — попитах го.
Той се подвоуми.
— Не съм сигурен. Просто ми се стори… правилно.
— А призраците без свитъци?
— Бежанци — отвърна Уолт. — Надяват се тук да намерят закрила.
Не попитах от какво. Спомних си призрака от танците в Бруклинската академия, когото черните пипала бяха погълнали и бяха отвлекли в Подземния свят. Замислих се за видението, описано от Картър: майка ни, сгушена под урва някъде в Дуат, за да устои на нечистата сила в далечината, която я тегли и тегли.
— Трябва да побързаме.
Понечих да продължа нататък, но Зия ме сграбчи за ръката.
— Виж, виж — каза тя. — Ей там.
Димът се разсея. На двайсет метра от нас се издигаше тежка двойна врата от обсидиан. Пред нея беше приседнало животно с размерите на хрътка: огромен чакал с гъста черна козина, остри уши с мъх по тях и муцуна, която беше нещо средно между лисича и вълча. Очите му с цвят като на луната проблясваха в мрака.
Звярът изръмжа, но аз не се стреснах. Може да съм предубедена, но според мен чакалите са мили и гальовни, въпреки славата си, че в Древен Египет са разкопавали гробове.
— Няма страшно, това е Анубис — рекох обнадеждена. — Пак тук го срещнахме и последния път.
— Не е Анубис — предупреди Уолт.
— Как така да не е, той е — настоях аз. — Гледай!
— Недей, Сейди! — спря ме Картър, но аз вече вървях към пазача.
— Здрасти, Анубис — провикнах се. — Аз съм, Сейди.
Милият космат чакал ми се озъби. Устата му се запени. Прелестните жълти очи ми пратиха съобщение, което не можех да сбъркам: „Още една стъпка, и ще ти изгризкам главата“.
Застинах на място.
— Точно така… не е Анубис, освен ако днес няма наистина лош ден.
— Именно тук го срещнахме онзи път — напомни Картър. — Защо го няма?
— Това е един от помагачите му — престраши се да обясни Уолт. — Анубис явно е… другаде.
И този път го каза така, сякаш беше ужасно сигурен, и аз усетих как, колкото и да е странно, ме пронизва ревност. Уолт и Анубис явно бяха прекарали един с друг повече време, през което бяха разговаряли, отколкото с мен. Изведнъж Уолт се беше превърнал в пръв спец по всичко, свързано със смъртта. А аз не можех и да припаря до Анубис, без да си навлека гнева на настойника му Шу, бога на горещия въздух. Беше ужасно нечестно!