Стиснала жезъла, Зия дойде до мен.
— И сега какво? Трябва да го разгромим, за да минем, така ли?
Представих си как тя мята няколко от огнените топки — изтребители на маргаритки. Само това ни липсваше: скимтящ подпален чакал, който тича през съдилището на баща ми.
— Не — каза Уолт и излезе напред. — Чакалът само пази входа. Трябва да знае по каква работа сме тук.
— Уолт — подхвана брат ми, — ако грешиш…
Уолт вдигна ръце и се приближи бавно до чакала.
— Аз съм Уолт Стоун — представи се. — А това тук са Картър и Сейди Кейн. И Зия…
— Рашид — притече му се на помощ тя.
— Имаме малко работа в Залата на Съдилището — продължи Уолт.
Чакалът изръмжа, но този път така, сякаш питаше, а не беше враждебно настроен и не се канеше да ми изгризка главата.
— Трябва да представим едни доказателства — добави Уолт. — Информация, която има отношение към съда над Сетне.
— Уолт — прошепна Картър, — кога си станал младши съдия?
Изшътках му — да мълчи. Планът на Уолт явно се увенчаваше с успех. Чакалът наклони глава, все едно слушаше, после стана и се отдалечи с тиха стъпка в мрака. Двойната врата от обсидиан се отвори внезапно и безшумно.
— Браво на теб, Уолт — похвалих го аз. — Как успя да…
Той ме погледна и аз само дето не припаднах… За миг Уолт ми заприлича на… Не. Смесените ми чувства явно ми погаждаха номера.
— Хм, как разбра какво да кажеш?
Уолт сви рамене.
— Само предположих.
Вратата започна да се затваря точно толкова бързо, както се бе отворила.
— Не се бавете! — предупреди Картър.
Ние се втурнахме към съдебната зала на мъртвите.
В началото на есенния срок — първия за мен в американско училище — учителката ни помоли да напишем как да се свърже с родителите ни и какво работят те, в случай че могат да помогнат с Деня на кариерата. Никога дотогава не бях чувала за такъв ден. След като разбрах какво представлява, вече не можех да се спра, само се кикотех.
„Баща ти може ли да дойде и да разкаже за работата си?“, представих си как пита директорката.
„Навярно, госпожо Леърд — щях да отговоря аз. — С тази малка подробност, че е мъртъв. Е, не съвсем. По-скоро е нещо като възкръснал бог. Издава присъди на духовете на простосмъртните и дава сърцата на нечестивите на своя домашен любимец, който е чудовище. А, да, и е със синя кожа. Не се и съмнявам, че в Деня на кариерата ще обере овациите — най-вече сред учениците, които мечтаят, след като пораснат, да станат древноегипетски божества.“
Залата на Съдилището се бе променила след последното ми идване тук. Помещението отразяваше като огледало мислите на Озирис и затова често наподобяваше призрачно копие на старото жилище на семейството ни в Лос Анджелис от едно по-щастливо време, когато всички бяхме заедно.
Сега мястото беше изцяло египетско — сигурно защото татко беше на работа. Отстрани на кръглото помещение имаше каменни колони с изсечени по тях лотоси. От мангалите с вълшебен огън по стените се беше плиснала зелена и синя светлина. В средата на стаята бяха везните на справедливостта: две големи златни блюда, закрепени върху желязно Т.
Пред везните беше коленичил призракът на мъж в раиран костюм, който, притеснен, четеше от свитък. Разбрах защо е напрегнат. От двете му страни бяха застанали големи зеленокожи демони като влечуги с глави на кобри и със зловещи алебарди, които държаха над главата на призрака.
Татко се беше разположил на златен подиум в дъното на помещението, а отстрани до него стоеше египетски царедворец със синя кожа. Видех ли татко в Дуат, все се обърквах, защото в него сякаш живееха двама души едновременно. На едно равнище той си изглеждаше точно както в живота: красив мускулест мъж с шоколадова на цвят кожа, гола глава и старателно подравнена брадичка. Беше в елегантен копринен костюм и тъмен шлифер, като бизнесмен, който е тръгнал да се качва на частен самолет.
На по-дълбоко равнище обаче приличаше на Озирис, бога на мъртвите. Беше облечен като фараон, носеше сандали и бродирана ленена поличка, а по голите му гърди бяха наслагани златни и коралови гердани. Кожата му беше синя като небето. На скута му бяха сложени млатило и гега: символите на царската власт в Египет.