Но се почувствах малко разочарован. Лично аз си мислех за мига снощи, когато Зия ме беше хванала в трапезарията за ръката: „Понякога се налага да следваш сърцето си“. Не беше изключено това да е последният ни ден на земята. Ако наистина беше така, не беше зле да кажа на Зия какво всъщност изпитвам към нея. Мислех, че знае, но не бях сигурен… О, ужас! Какво главоболие!
Подхванах:
— Зия…
До нас изникна Сетне.
— Толкова по-добре!
На дневна светлина сякаш бе от плът и кръв, но когато се завъртя, за да покаже новите си дрехи, лицето и ръцете му затрепкаха като холограма. Бях му разрешил да облече нещо освен препаската. Всъщност бях настоял. Но не бях очаквал да се издокара чак толкова.
Може би се опитваше да оправдае прякора, който му беше дала Сейди: Чичо Вини. Беше облечен в черно сако с подплънки на раменете, червена тениска, нови дънки и ослепително бели маратонки. На врата беше с тежък синджир от прихванати един за друг ankh. На малките пръсти и на двете ръце си беше сложил пръстени с размерите на метален бокс и със символа на властта was с диаманти около него. Косата му беше загладена назад с още повече помада. Очите му бяха очертани с kohl. Сетне приличаше на древноегипетски мафиот.
Точно тогава забелязах, че нещо в тоалета му липсва. Нямаше ги Лентите на Хатор.
Признавам си: изпаднах в паника. Креснах командата, на която ме беше научила Зия:
— Tas!
Върху лицето на Сетне блесне символът за „Завържи!“:
Около врата, китките, глезените, гърдите и кръста му отново се появиха Лентите на Хатор. Разшириха се войнствено, като омотаха в розов смерч Сетне и го пристегнаха здраво като мумия, така че от него не се виждаше нищо освен очите.
— Мм! — започна да недоволства той.
Поех си дълбоко въздух. После щракнах с пръсти. Лентите се свиха до обичайните си размери.
— Защо го направи? — попита Сетне.
— Не видях лентите.
— Не бил ги видял… — прихна той. — Картър, Картър, Картър. Я не ставай за смях, приятелю. Това не е нищо повече от илюзия — козметична промяна. Всъщност не мога да се измъкна от тези неща.
Сетне вдигна китки. Лентите изчезнаха, след това се появиха отново.
— Видя ли? Просто ги скривам, защото розовото не ми върви на тоалета.
Зия изсумтя.
— С този тоалет не върви нищо.
Сетне я стрелна с подразнен поглед.
— Не е нужно да се обиждаме, кукло. Просто се отпусни, чу ли? Видя какво става — само да кажеш една дума, и съм завързан за вечни времена. Няма проблем.
Говореше много разумно. Не беше проблем. Щеше да съдейства. Можех да се поотпусна.
Някъде в съзнанието ми гласът на Хор каза: „Внимавай“.
Веднага застанах нащрек. Изведнъж забелязах, че във въздуха около мен се носят йероглифи: едва забележими струйки дим. Заповядах им да изчезнат и те засъскаха като мушици, залепили се за електрическа лампа за насекоми.
— Престани с вълшебните думи, Сетне. Ще се отпусна, когато свършим работа и ти отново си под охраната на баща ми. И така, къде отиваме?
Върху лицето на Сетне за миг се мярна изненада. Той я прикри с усмивка.
— Разбира се, няма проблем. Радвам се, че магията „пътят на боговете“ действа за теб. Как си там, Хор?
Зия изръмжа нетърпеливо:
— Още един въпрос, негодник такъв, и ще ти изгоря усмивката.
Тя протегна рязко ръка. Около пръстите й лумнаха пламъци.
— Зия, майко мила! — ахнах аз.
И друг път я бях виждал разгневена, но тактиката с „ще ти изгоря усмивката“ ми се стори доста сурова дори за нея.
Сетне не изглеждаше особено притеснен. Извади от сакото си странен бял гребен — това там кости от човешки пръсти ли бяха? — и среса напомадената си коса.
— Клетата Зия — каза. — Дошло ти е до гуша от стареца, а? Имаш ли вече проблеми с контрола на температурата? Виждал съм как няколко души в твоето положение направо изгарят. Гледката не беше от най-красивите.
Зия се вбеси от думите му. Очите й пламнаха от омраза, тя обаче стисна юмрук и угаси пламъците.
— Ах, ти, презрян злодей…
— По-спокойно, кукло — спря я Сетне. — Просто изразявам загриженост. А колкото до това къде отиваме… на юг от Кайро, развалините на Мемфис.
Запитах се какво ли е имал предвид за Зия. Реших, че не е време да питам. Не исках в лицето си пламтящите й пръсти.
Опитах се да се сетя какво знам за Мемфис. Помнех, че това е една от древните столици на Египет, която обаче е била разрушена преди доста векове. Повечето развалини бяха погребани под днешен Кайро. Други бяха пръснати из пустинята на юг. Татко сигурно ме беше водил един-два пъти на разкопки там, но нямах ясен спомен. След няколко години всички разкопки започват да ти се струват еднакви.