— Вярна. Как ли не.
Сет ми се усмихна лукаво.
— Добре де, искам да владея света. Дали ще разруша всичко, изпречило ми се на пътя? Разбира се. Но змеят Апоп… той стигна прекалено далеч. Иска да превърне цялото творение в голяма рядка първична каша. Какво му е забавното? Ако трябва да избирам между Ра и Апоп, ще се сражавам на страната на Ра. Точно заради това ние с Еймъс се споразумяхме. Той ще усвои пътя на Сет. А аз ще му помогна.
Ръцете ми трепереха. Идеше ми да отсека главата на Сет, но не бях сигурен, че имам силата. Не бях сигурен и че ще го заболи. От Хор знаех, че такива дребни увреждания като обезглавяването са шега работа за боговете.
— Искаш да повярвам, че ще съдействаш на Еймъс? — попитах аз. — Без да се опитваш да надделееш над него?
— Ще се опитам, разбира се. Но не е зле да вярваш повече на чичо си. Той е по-силен, отколкото си мислиш. Кой според теб ме е пратил да се обяснявам тук?
През тялото ми премина ток. Искаше ми се да вярвам, че Еймъс владее изцяло положението, но с мен разговаряше не друг, а Сет. А той наистина ми приличаше много на магьосника призрак Сетне и това не беше хубаво.
— Вече обясни каквото имаше да обясняваш — заявих аз. — Сега можеш да си тръгваш.
Сет сви рамене.
— Добре, но май имаше още нещо… — Той се почука с пръст по брадичката. — А, да. Предупреждението.
— Какво предупреждение? — полюбопитствах аз.
— Когато ние с Хор се бием, обикновено аз нося отговорността за онова, което ще те погуби. Този път обаче не е така. Реших, че не е зле да знаеш. Апоп имитира движенията ми, но както вече казах… — След като свали бомбето, той се поклони и рубините в плитките му проблеснаха. — Подражанието е ласкателство.
— Какво?…
Речният кораб се люшна и простена, сякаш беше заседнал на плитчина. Този път камбаната в капитанската кабина заби тревога. Светещите клъбца — екипажът — се застрелкаха в паника по палубата.
— Какво става? — попитах и сграбчил перилата.
— О, сигурно е грамадният хипопотам — отвърна нехайно Сет. — Успех!
Той изчезна в облак червен пушек точно когато от Нил се надигна чудовищно туловище.
Сигурно си мислите, че един хипопотам не може да вдъхва ужас. Да извикаш „Хипопотам!“, не действа така, както ако креснеш „Акула!“. Но ви казвам — след като „Египетска царица“ климна на една страна и весленото колело излезе цялото от водата, аз видях как чудовището излиза от дълбокото и за малко да науча какви са йероглифите за произшествие в гащите ми.
Тварта беше почти колкото речния ни кораб. Кожата й проблясваше в мораво и сиво. След като се показа при носа, тя впери в мен очи, които ме загледаха безспорно на кръв, и раззина паст колкото самолетен хангар. Долните й зъби като куки бяха по-високи от мен. Докато гледах гръкляна на съществото, изпитах чувството, че виждам яркорозов тунел право за Подземния свят. Чудовището можеше да ме излапа веднага заедно с предната половина на парахода. Аз бях толкова вцепенен, че едва ли щях и да се помръдна.
Но вместо да ме изяде, хипопотамът ревна. Представете си, че някой подкарва с бясна скорост мотоциклет за мотокрос, а после надува тромпет. А сега си представете тези звуци, усилени десетократно и блъснали ви заедно с дъха на съществото, който вонеше на развалена риба и на тиня. Ето как звучеше бойният вик на един гигантски хипопотам.
Зия кресна някъде отзад:
— Хипопотам!
Помислих си, че е позакъсняла малко.
Тя тръгна с олюляване към мен по наклонената палуба, върхът на жезъла й пламтеше. Нашият приятел, призракът Сетне, се носеше след нея, радостно ухилен.
— Ето на! — Сетне тръсна диамантените пръстени по кутретата си. — Казвах ли ви аз, че Апоп ще прати чудовище, което да ви убие?
— Много си досетлив! — креснах аз. — А сега как да го спрем?
— БРРРР!
Хипопотамът завря муцуна в „Египетска царица“. Аз залитнах назад и се ударих в капитанската кабина.
С крайчеца на окото видях, че Зия запраща по муцуната на тварта огнен стълб. Пламъците влязоха право в лявата ноздра на хипопотама, от което той побесня. Блъвна пушек и бутна още по-силно кораба, а Зия се катапултира в реката.
— Не!
Аз залитнах. Опитах да призова аватара на Хор, но главата ми щеше да се пръсне. Не можех да се съсредоточа.
— Искаш ли съвет? — попита Сетне. Беше застанал до мен, клатенето на кораба изобщо не му влияеше. — Мога да ти дам една магия, да я използваш.