Злобната му усмивка не ме изпълни с увереност.
— Стой, не мърдай! — Посочих ръцете му и креснах: — Tas!
Лентите на Хатор омотаха китките му така, че те се долепиха една до друга.
— О, я стига! — започна да недоволства той. — Как сега ще се реша?
Хипопотамът надзърна над перилата — да ме види, окото му приличаше на мазна черна чиния, останала от вечеря. Окървавената секира биеше камбаната за тревога в капитанската кабина и крещеше на екипажа:
— Рязко наляво! Рязко наляво!
Чух някъде зад борда, че Зия се дави и плиска във водата, което ако не друго, поне значеше, че е жива, но аз трябваше да направя така, че хипопотамът да не се приближава до нея, и да спечеля време, през което „Египетска царица“ да се изплъзне на противника. Грабнах меча, засилих се по наклонената палуба и скочих право върху главата на чудовището.
Първото ми откритие: хипопотамите са хлъзгави. Затърсих къде да се хвана — което не е лесно, ако размахваш меч — и бях на косъм да се пързулна от другата страна на хипопотамската глава, добре че закачих като кука ръката си за ухото на звяра.
Той ревна и ме разтръска, все едно бях висяща обица. Зърнах една рибарска лодка, която си плаваше спокойно, сякаш не се е случило нищо. Светещите клъбца на екипажа на „Египетска царица“ се суетяха около голяма пукнатина в кърмата. Само за миг видях, че Зия се мята във водата, беше на двайсетина метра надолу по течението. После главата й се скри под повърхността. Събрах всичките си сили и забих меча в ухото на хипопотама.
— БРРРР! — замята чудовището глава.
Изпуснах се и полетях през реката като баскетболна топка, хвърлена от линията на трите точки.
Сигурно щях да се ударя силно във водата, ако в последната секунда не се бях превърнал в сокол.
Знам… звучи налудничаво. „А, да, между другото, превърнах се в сокол.“ Но магията бе доста лесна за мен, защото соколът е свещеното животно на Хор. Вместо да падам, изведнъж се извисих над Нил. Зрението ми беше толкова остро, че виждах полските мишки из мочурищата. Виждах и как Зия се мъчи да се измъкне от водата, а също всяко косъмче по огромната муцуна на хипопотама.
Спуснах се към окото на чудовището и го издрах с нокти. За беда, то беше с тежък клепач и бе покрито с ципа. Раздразнен, хипопотамът примигна и ревна, аз обаче видях, че не съм го наранил кой знае колко.
Чудовището тракна със зъби срещу мен. Бях прекалено бърз. Отлетях на кораба и кацнах на капитанската кабина, където се опитах да си поема въздух. „Египетска царица“ беше успяла да завие. Отдалечаваше се бавно от чудовището, но корпусът беше пострадал не на шега. От пукнатините по кърмата излизаха валма дим. Бяхме климнали надясно и Окървавената секира продължаваше да бие тревога с камбаната, което си беше наистина дразнещо.
Зия едва успяваше да се задържи на повърхността, но течението я беше отнесло надолу и хипопотамът не я застрашаваше пряко. Тя се опита да измагьоса огън, което не е лесно, ако се бориш да не се удавиш в река.
Хипопотамът сновеше напред-назад, очевидно търсеше досадната птица, клъвнала го по окото, от което още течеше кръв, въпреки че меча ми вече го нямаше там; сигурно беше някъде на речното дъно. Накрая хипопотамът насочи вниманието си към кораба.
До мен изникна Сетне. Ръцете му и досега си бяха вързани, но той, изглежда, се забавляваше.
— Готов ли си вече за съвета, приятелю? Не мога да направя магията сам, защото съм мъртъв и така нататък, но мога да ти кажа заклинанието.
Хипопотамът нападна. Беше на, има-няма, петдесетина метра и се приближаваше бързо. Ако удареше с тази скорост „Египетска царица“, тя щеше да стане на трески.
Времето сякаш започна да тече по-бавно. Постарах се да се съсредоточа. Чувствата влияят зле на магията, а аз бях изпаднал в страшна паника. Знаех обаче, че разполагам само с един опит. Разперих криле и се спуснах право към хипопотама. Някъде по средата на пътя се превърнах отново в човек, западах като камък и призовах аватара на Хор.
Ако не се беше получило, щях да завърша живота си като незначително мазно петно върху гърдите на нападащ хипопотам.
За щастие, синята аура затрепка около мен. Приземих се в реката, обвит в светещото тяло на шестметров воин с ястребова глава. В сравнение с хипопотама си бях дребосък, но му забих юмрук в муцуната и с това привлякох вниманието му.
Получи се наистина добре — за около две секунди. Чудовището забрави съвсем за парахода. Отдръпнах се встрани и го накарах да се извърне към мен, ала бях твърде бавен. Да джапаш през реката във вид на аватар, е почти толкова лесно, както да тичаш в стая, пълна с подскачащи топки.