Чудовището се спусна напред. Изви глава и ме захапа през кръста. От опита да се отскубна залитнах, но челюстите му бяха като менгеме. Зъбите му се забиха във вълшебната обвивка. Мечът не беше в мен. Единственото, което можех да сторя, бе да удрям хипопотама със светещи сини юмруци, но силите ме напускаха бързо.
— Картър! — изписка Зия.
Оставаха ми десетина секунди живот. След това аватарът щеше да се разпадне и мен щяха да ме излапат или да ме прегризат надве.
— Сетне! — креснах аз. — Какво е заклинанието?
— А, сега вече искаш заклинанието — провикна се той от кораба. — Повтаряй след мен: Hapi, u-ha еу pwah.
Не знаех какво означава. Сетне може би се опитваше да ме изиграе и да ме тласне към самоунищожение или към това да се превърна в пита швейцарско сирене. Но нямах друг избор. Креснах:
— Hapi, u-ha ey pwah.
Около главата на хипопотама светнаха сини йероглифи, най-ярките, които някога бях призовавал:
След като ги видях написани, внезапно схванах смисъла: „Хапи, вдигни се и нападни!“. Но какво ли означаваше това?
Ако не друго, йероглифите поне отклониха вниманието на хипопотама. Той престана да се занимава с мен и щракна със зъби към йероглифите. Аватарът ми се разпадна. Магията ми се беше изтощила, защитните ми сили бяха свършили и аз се свлякох във водата — отново мъничкият Картър Кейн в сянката на хипопотама с тегло шестнайсет тона.
Чудовището изгълта йероглифите и изсумтя. Тръсна глава, сякаш току-що беше изяло люта чушка.
„Прекрасно — помислих си. — Страхотната магия на Сетне не донесе друго освен малка закуска за този дявол, хипопотама.“
Точно тогава Сетне викна от корабчето:
— Чакай сега! Три, две, едно…
Нил кипна около мен. Отдолу като лава изригна огромна буца кафяви водорасли, които ме запратиха към небето. Хванах се инстинктивно и малко по малко си дадох сметка, че водораслите не са никакви водорасли, а коса върху грамадно главище. От Нил се изправи великан, който ставаше все по-висок и по-висок, докато накрая хипопотамът приличаше до него на паленце. Нали бях върху главата му, не видях много от него, но кожата му бе по-тъмносиня, отколкото на татко. Кестенявата му проскубана коса беше пълна с боклуци от реката. Коремът му беше страшно издут и великанът май не бе облечен в друго освен в препаска, изработена от люспи на риба.
— БРРР!
Хипопотамът се метна напред, но силният великан го сграбчи за долните зъби и го закова на място. От ускорението за малко да падна от главата му.
— Я! — ревна синият великан. — Хипопотамът се дърпа. Обичам я тази игра!
Замахна, все едно ще удря топка за голф, и запрати чудовището към брега.
Малко неща са по-странни от грамаден летящ хипопотам. Той се носеше шеметно над мочурищата, като подритваше с къси дебели крачка. Накрая се блъсна в една варовикова скала в далечината и причини лавина от огромни камъни. Те се стовариха отгоре му. Когато прахта се слегна, от чудовището нямаше и следа. По крайречния път продължаваха да се движат коли. Рибарските лодки си вършеха работата, сякаш сините великани, влезли в схватка с хипопотами, са нещо обичайно по поречието на Нил.
— Забавно! — викна весело синият великан. — И така, кой ме вика?
— Тук, горе съм! — креснах аз.
Великанът застина. Потупа внимателно главата си и накрая ме намери. После ме вдигна с два пръста, изгази от реката и ме сложи внимателно на брега.
Посочи Зия, която се мъчеше да излезе от водата, и „Египетска царица“, носеща се надолу по течението, както бе климнала на една страна, с виещ се откъм кърмата пушек.
— Тези тук твои приятели ли са?
— Да — потвърдих аз. — Можеш ли да им помогнеш?
Великанът се ухили.
— Връщам се ей сега!
След няколко минути „Египетска царица“ бе изтеглена на сигурния бряг. Зия седеше до мен и изстискваше водата на Нил от косата си.
До нас се носеше Сетне, който се подсмихваше самодоволно, въпреки че ръцете му още бяха вързани.
— Може би следващия път ще ми се довериш, Картър Кейн! — Той кимна към великана, който се беше надвесил над нас и се хилеше, сякаш наистина се вълнуваше, че е тук. — Разрешете да ви представя стария си приятел — Хапи!