Синият великан ни махна с ръка.
— Здрасти!
Очите му бяха невероятно разширени. Зъбите му бяха ослепително бели. По раменете му се спускаше гъста клечеста кестенява коса, а кожата му сякаш се гънеше във всички оттенъци на воднистосиньото. Търбухът му бе прекалено голям за тялото. Беше увиснал над поличката му от люспи на риба, сякаш Хапи или беше бременен, или бе глътнал дирижабъл. Безспорно беше най-високият, най-дебелият, най-синият, най-веселият хипи великан, когото бях срещал.
Опитах се да си спомня дали знам името му, но не успях.
— Хапи ли? — попитах.
— Ами да, само че не хапя, защото съм щастлив — грейна Хапи. — Ти щастлив ли си?
Погледнах Сетне, който очевидно се забавляваше ужасно.
— Хапи е богът на Нил — обясни призракът. — Наред с другите си задължения носи богата реколта и всички хубави неща, затова винаги е…
— Щастлив и не хапе — досетих се аз.
Свъсена, Зия вдигна поглед нагоре към великана.
— Толкова ли е наложително да е такъв голям?
Богът се засмя. Тутакси се сви до човешки размери, макар че налудничавото весело изражение върху лицето му пак си беше доста дразнещо.
— И така! — Хапи потърка ръце в радостно очакване. — Какво друго мога да направя за вас, малките? Никой не ме е призовавал от векове. Откакто построиха тъпия Асуански язовир, Нил вече не приижда както едно време всяка година. Вече никой не зависи от мен. Направо ми иде да ги изтребя тия простосмъртни!
Каза го с усмивка, сякаш предлагаше да донесе на простосмъртните малко домашни курабийки.
Постарах се да мисля бързо. Не всеки ден бог ти предлага да ти направи услуга, нищо че нашият май бе попрекалил с кофеина и се държеше като психар.
— Всъщност да — потвърдих аз. — Виж какво, Сетне предложи да те призова, за да разкараш хипопотама, но…
— О, Сетне! — Хапи се изкиска и побутна закачливо призрака. — Как само го мразя този тип! Направо го ненавиждам! Той е единственият магьосник, научил тайното ми име. Ха!
Сетне сви рамене.
— Всъщност не е кой знае какво. Пък и съм длъжен да призная, че едно време ми вършеше добра работа.
— Ха-ха! — Усмивката на Хапи стана болезнено широка. — С удоволствие бих ти откъснал ръцете и краката, Сетне. Ще бъде изумително!
Ако се съди от лицето на Сетне, той запази спокойствие, но се поотдалечи от ухиления бог.
— Хм, както и да е — намесих се аз. — Тръгнали сме да търсим нещо. Трябва да намерим вълшебната книга, за да победим Апоп. Сетне ни беше повел към развалините на Мемфис, но сега вече параходът ни е извън строя. Как мислиш, дали…
— О! — плесна развълнуван с ръце Хапи. — Утре е краят на света. А аз да забравя!
Ние със Зия се спогледахме.
— Точно така — заявих. — Ако Сетне ти обясни къде отиваме, можеш ли да ни заведеш там? А ако не ти каже, му откъсни крайниците. Нямам нищо против.
— Я! — викна Хапи.
Сетне ме прониза с убийствен поглед.
— Да, разбира се. Отиваме в serapeum, храма на бика Алис.
Хапи се шляпна по коляното.
— Как не се сетих досега! Страхотно място да скриеш нещо. Доста навътре в сушата е, но, разбира се, щом искате, мога да ви пренеса там. И все пак знайте, че Апоп е пратил зли духове да търсят по бреговете на реката. Без моя помощ няма да се доберете никога до Мемфис. Ще ви разкъсат на милион парчета!
Личеше, че искрено се радва, задето е споделил с нас тази новина.
Зия се прокашля.
— Добре тогава. Бихме искали да ни помогнеш.
Извърнах се към „Египетска царица“, където Окървавената секира стоеше при перилата и чакаше по-нататъшни заповеди.
— Капитане — провикнах се, — чакай тук и продължавай да ремонтираш кораба. Ние ще…
— О, и корабът може да дойде с вас — прекъсна ме Хапи. — Няма проблем.
Аз се свъсих. Нямах представа как точно богът на реката ще премести парахода, особено пък след като ни бе обяснил, че Мемфис е навътре в сушата, но реших да не питам.
— Заповедта е отменена! — викнах на капитана. — Корабът идва с нас. Щом пристигнем в Мемфис, ще продължиш ремонта и ще чакаш по-нататъшни заповеди.
Капитанът се поколеба. После кимна с главата си във вид на секира.
— Тъй вярно, господарю.
— Страхотно! — каза Хапи.
Протегна длан, върху която имаше две слузести черни топчета като зрънца хайвер.