— Глътнете ги. По едно за всеки.
Зия сбърчи нос.
— Какво е това?
— Ще ви отведе накъдето сте се запътили! — обеща богът. — Хапове на Хапи.
Аз примигах.
— А сега какво?
Призракът Сетне се прокашля. Явно едва се сдържаше да не се изкикоти.
— Да, знаеш. Изобретил ги е Хапи. Затова се казват хапове.
— Просто ги изяжте — подкани Хапи. — И ще видите.
Волю-неволю ние със Зия глътнахме хапчетата. На вкус бяха още по-ужасни, отколкото на вид. В миг главата ми се замая. Светът се нагъна като вода.
— Радвам се, че се запознахме! — викна Хапи с глас, който стана мътен и далечен. — Нали осъзнавате, че се набутвате в капан? Хайде! Успех!
След тези думи всичко пред очите ми стана синьо, а тялото ми се разтопи и се втечни.
12. Бикове с откачени лазерни лъчи
Не е забавно да се втечниш. Все едно си болен от морска болест и костите ти стават на тапиока.
Знам, ще ви прозвучи като съобщение на държавна служба, но казвам на вас, всички деца, които са си по къщите: ако някой ви предложи хапове на Хапи, просто му откажете.
Изпитах чувството, че се просмуквам през тинята навътре в сушата и се придвижвам с невероятна скорост. Ударих се в горещия пясък и се изпарих, а после се издигнах над земята като облак с влага, тласкан от ветровете на запад към пустинята. Не виждах добре, затова пък усещах движението и жегата. Слънцето ме разнесе и молекулите ми заподскачаха.
Изневиделица температурата отново падна. Почувствах наоколо прохладен камък: пещера или може би подземно помещение. Превърнах се във влага, плиснах се на пода във вид на локва, после станах и отново се втвърдих, за да стана пак Картър Кейн.
За следващия номер се свлякох на колене и се разделих със закуската си.
До мен стоеше Зия, която се беше хванала за корема. Явно бяхме във входния тунел на гробница. Каменните стъпала под нас се спускаха към мрака. Горе, на няколко метра, блестеше ослепителното пустинно слънце.
— Беше ужасно — простена Зия.
Успях само да кимна. Сега вече разбрах урока, който навремето татко ми беше преподавал вкъщи: веществото има три агрегатни състояния, плътно, течно и газообразно. През последните няколко минути бях и в трите. И не ми хареса.
Точно пред входа изникна Сетне, който ни се усмихна от високото.
— Е, пак ли се измъкнах?
Не помнех да съм развързвал лентите, но сега ръцете му не бяха прихванати с нищо. Ако не ми се гадеше толкова, сигурно щях да се разтревожа.
След като бяхме поплували в Нил, ние със Зия още бяхме мокри и кални, затова пък Сетне изглеждаше безупречно, с току-що изгладени дънки и тениска, със съвършена прическа като на Елвис и с бели маратонки, по които нямаше и петънце. Това ме отврати толкова, че излязох, залитайки, на слънце и повърнах върху Сетне. За съжаление, стомахът ми беше почти празен, а Сетне беше призрак, затова не се случи нищо особено.
— Ей, приятелю! — Сетне намести златната си верижка с ankh и си оправи сакото. — Няма ли да проявиш поне малко уважение? Направих ти услуга.
— Услуга ли? — Преглътнах, за да махна от устата си ужасния вкус. — Дори… не…
— Никога вече щастливи с Хапи, който не хапе — довърши вместо мен Зия. — Никога.
— О, я стига — разпери Сетне ръце. — Пътуването си мина гладко! Вижте, дори параходът успя да се добере до тук.
Погледнах с присвити очи. Бяхме заобиколени предимно от равна като тепсия камениста пустиня, която приличаше на повърхността на Марс, но на една дюна наблизо беше спрял леко счупен речен кораб — „Египетска царица“. Кърмата вече не гореше, но от вида на парахода личеше, че по време на пътуването е бил повреден още повече. На места перилата бяха строшени. Единият комин беше климнал опасно. Като опърпан парашут от капитанската кабина, кой знае защо, висеше огромно слузесто платнище от люспи на риби.
Зия промърмори:
— О, богове на Египет… дано това не е препаската на Хапи.
На носа с лице към нас стоеше Окървавената секира. Нали главата му беше от остриета, той си нямаше изражение, затова пък ръцете му бяха кръстосани и от това разбрах, че не си умира от щастие.
— Можеш ли да поправиш кораба? — викнах му аз.
— Да, господарю — избръмча Окървавената секира. — Стига да разполагам с няколко часа. За беда, май сме заседнали насред пустинята.
— Ще мислим за това по-късно — отвърнах аз. — Поправи кораба. Чакай ни тук да се върнем. Тогава ще получиш допълнителни указания.