— Както наредиш.
Окървавената секира се обърна и забръмча нещо на светещите клъбца на език, който не разбирах. Екипажът запретна ръкави.
Сетне се усмихна.
— Видя ли? Всичко е наред!
— Само дето не ни остава много време.
Погледнах слънцето. Предположих, че е някъде към един-два следобед, а до утре сутринта, когато щеше да настъпи краят на света, имахме да вършим куп неща.
— Накъде води този тунел? Какво е serapeum? И защо Хапи каза, че било капан?
— Толкова много въпроси — заяви Сетне. — Ела, ще видиш. Мястото ще ти хареса.
Мястото не ми хареса.
Стълбите водеха към широк коридор долу, изсечен в златистата скала. Обкованият с дъски таван беше толкова нисък, че можех да го докосна, без да се протягам. Виждах, че археолозите са идвали тук: имаше голи електрически крушки, които хвърляха сенки по сводовете. Покрай стените бяха наслагани метални подпорни греди, но заради пукнатините по тавана не се чувствах в безопасност. Винаги съм се притеснявал в затворени помещения.
По двете страни на централния коридор през десетина метра имаше квадратни ниши. Във всяка беше сложен тежък каменен саркофаг, който не опираше в стените.
След като подминахме четвъртия такъв ковчег, аз спрях.
— Прекалено големи са за човек. Какво има вътре?
— Бик — отговори Сетне.
— Моля?
Смехът му прокънтя из коридора. Притесних се, че ако на това място има заспали чудовища, те вече са се събудили.
— Това са погребалните камери на бика Апис — посочи гордо наоколо Сетне. — Навремето, когато още бях престолонаследникът Хемвасет, съм построил всичко това тук.
Зия прокара ръка по белия каменен капак на саркофага.
— Бикът Апис. Предците ми са го смятали за превъплъщение на Озирис в света на простосмъртните.
— Смятали са, дрън-дрън — изсумтя Сетне. — Наистина е бил негово превъплъщение, кукло. Поне през част от времето, например на празници и така нататък. В ония дни гледахме сериозно на бика Апис. — Той потупа с длан по ковчега, сякаш показваше кола втора употреба. — Това лошо момче тук ли? Живя си от хубаво по-хубаво. Храна на корем. Цял харем крави, изгорени приноси, извезано със сърма специално покривало за гърба му… всички екстри. Налагаше му се да се показва пред хора само по няколко пъти в годината, на големи празници. Когато стана на двайсет и пет, беше заколен с пищна церемония, балсамиран като цар и сложен тук долу. След това беше заменен от нов бик. Ядва се, нали?
— Убит на двайсет и пет — повторих аз. — Ужас.
Запитах се колко ли балсамирани бикове има по този коридор. Не исках да узнавам. Предпочитах да стоя тук, защото още виждах изхода и слънцето навън.
— И така, защо това място се нарича… как всъщност се наричаше?
— Serapeum — отговори Зия. Лицето й беше озарено от златиста светлина — това може би бе просто отражението на електрическите крушки върху камъка, но тя сякаш сияеше. — За това място ми е разказвал Искандар, някогашният ми учител. Озирис се е вселявал в бика Апис. В по-късни времена имената са се слели: Озирис-Апис. След това гърците са го съкратили на Серапис.
Сетне се подсмихна.
— Какви тъпанари са били тия гърци. Нахлули са ни в земите. Взели са ни боговете. Казвам ви, никак не ги обичам. Но иначе, да, случило се е точно това. Мястото е станало известно като serapeum, дом на мъртвите богове бикове. Лично аз исках да го назова Паметник на чистата величавост „Хемвасет“, но татко не искаше и да чуе.
— Какъв татко? — попитах аз.
Сетне пренебрегна въпроса.
— Та преди да умра, скрих тук долу „Книгата на Тот“, защото знаех, че никой няма да й посегне. Трябва да си луд за връзване, за да бърникаш в свещената гробница на бика Апис.
— Страхотно.
Изпитах чувството, че пак се втечнявам. Зия погледна свъсена призрака.
— Само не ми казвай, че си скрил книгата в някой от саркофазите с мумифицирани бикове и че бикът ще възкръсне, ако нарушим спокойствието му.
Сетне й намигна.
— О, справил съм се по-добре, кукло. Археолозите вече откриха тази част на комплекса. — Той махна с ръка към електрическите крушки и металните подпорни греди. — Аз обаче ще ви заведа на обиколка зад кулисите.
Катакомбите сякаш нямаха край. Коридорите се разделяха в различни посоки и от двете страни на всички имаше саркофази със свещени крави. След като дълго се спускахме по едно нанадолнище, се наведохме, за да влезем в таен проход зад преграда, която създаваше илюзията за стена.