От другата й страна нямаше електрически крушки. Напуканият таван не се крепеше на подпорни греди. Зия измагьоса на върха на жезъла си огън, с който изгори балдахина от паяжини. Стъпките ни бяха единствените следи по прашния под.
— Наблизо ли сме? — попитах аз.
Сетне прихна.
— Просто става хубаво.
Той ни поведе нататък по лабиринта. От време на време спираше, за да обезвреди със заповед или допир на ръката капаните. Понякога ме караше да го върша аз, защото, видите ли, бил мъртъв и не можел да прави някои от магиите, макар и да ми се стори, че според него ще бъде невероятно забавно да се проваля и да умра.
— Как така можеш да докосваш някои неща, а други — не? — учудих се аз. — Както личи, притежаваш наистина избирателна способност.
Сетне сви рамене.
— Не аз съм ги измислил правилата в духовния свят, приятелю. Можем да докосваме пари и накити. Но не и да събираме боклуци и да си играем с отровни шипове. Налага се да оставим на живите мръсната работа.
Всеки път, щом обезвредяхме някой капан, блесваха скрити йероглифи, които след това изчезваха. Понякога трябваше да прескачаме трапове, зейнали в пода, или да се навеждаме, защото от тавана се изстрелваха стрели. От стените се смъкваха рисунки на богове и фараони, изникваха призрачни стражи, които после се стопяваха. През цялото време Сетне не спираше да коментира.
— От това проклятие ти се разлагат краката — обясни той. — А това тук ли? С него се измагьосва напаст от бълхи. А това… о, ужас! Това ми е любимото. Превръща те в джудже! Как само ги мразя тия дребосъци.
Аз се смръщих. Сетне беше по-нисък от мен, но реших да не го правя на въпрос.
— Да, наистина — продължи той. — Пак извадихте късмет, че съм с вас, приятелю. Досега да си се превърнал в нахапано от бълхи безкрако джудже. А още не си видял най-страшното! Ето, насам.
Недоумявах как Сетне помни толкова много подробности за място, в което е бил доста отдавна, но той очевидно се гордееше с катакомбите. Сигурно си е умирал от щастие, докато е измислял какви ли не ужасни капани, за да убива неканените гости.
Завихме и тръгнахме по поредния коридор. Подът отново се наклони. Таванът беше толкова нисък, че се наложи да вървя прегърбен. Постарах се да запазя спокойствие, но едва си поемах дъх. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бяха тоновете скала над главата ми, която всеки момент можеше да се срути.
Зия ме хвана за ръка. Тунелът беше много тесен и затова вървяхме в индийска нишка, аз обаче се обърнах да я погледна.
— Добре ли си? — попитах.
Тя изрече само с устни: „Дръж го под око“.
Аз кимнах. За какъвто и капан да ни беше предупредил Хапи, имах чувството, че още не сме го видели, въпреки че бяхме обкръжени от капани. Бяхме сами с един призрак убиец дълбоко под земята, на негова територия. Вече не държах khopesh. Кой знае защо, не успявах да го призова от Дуат. И в такъв мъничък тунел не можех да използвам бойния си аватар. Ако Сетне се обърнеше срещу нас, щях да бъда като с вързани ръце.
Накрая коридорът се разшири. Озовахме се като в задънена улица пред плътна стена със статуи на татко… на Озирис де, от двете страни.
Сетне се обърна.
— И така, ето как стоят нещата, хора. Сега трябва да кажа заклинание, с което да разваля магията и да отворя тази стена тук. Ще отнеме няколко минути. Не искам по средата да се уплашите и да ме омотаете в розови ленти, защото тогава ще стане страшно. Ако магията бъде направена до половината, целият тунел ще се срути върху нас.
Успях да се сдържа и да не се разпищя като малко момиченце — разминах се на косъм де.
Зия усили до бяло огъня върху жезъла си.
— Мисли му, Сетне. Знам как звучат заклинанията за разваляне на магия. Ако заподозра, че правиш друго, ще те превърна в ектоплазмена прах.
— Няма страшно, кукло. — Той изпука с кокалчетата на пръстите си. Пръстените с диаманти по кутретата му проблеснаха на огъня. — Дръж го изкъсо тоя скарабей, иначе самата ти ще станеш на пепел.
Аз се свъсих.
— Какъв скарабей?
Сетне премести поглед от мен към Зия, после обратно и се засмя.
— Значи не ти е казала? И не си се досетил сам? Какви са днешните деца! Вашето невежество ми харесва!