Той се обърна към стената и започна да напява. Огънят на Зия се успокои до по-слаб червен пламък. Аз я погледнах така, сякаш й задавах въпрос.
Тя се подвоуми, после се пипна в долния край на гърлото. Никога дотогава не беше носила огърлица. Бях сигурен. Но когато се пипна по врата, изникна амулет, който проблесна: лъскав златен скарабей на златна верижка. Зия явно го беше крила под блясъка — магическа зрителна измама, както Сетне беше направил с Лентите на Хатор.
Скарабеят изглеждаше метален, но аз си спомних, че съм го виждал и друг път, при това жив. Навремето, когато Ра беше пратил Апоп в тъмница в Подземния свят, той ни бе дал частица от душата си — въплъщението си като Хепри, скарабея на изгревното слънце, — с което да държим врага му затворен. Беше погребал Апоп под свлачище от живи буболечки.
Миналата пролет, когато ние със Сейди бяхме намерили тъмницата, милиони скарабеи се бяха превърнали в изсъхнали обвивки. След като Апоп се отскубна на свобода, беше оцеляло само едно златно насекомо: последните останки от могъществото на Хепри.
Ра се беше опитал да глътне този скарабей. (Да, гнусно. Знам.) Когато не се получи… той го беше дал на Зия.
Не помнех тя да го е взимала, но някак си знаех, че амулетът е същото насекомо.
— Зия…
Тя поклати умолително глава.
— После.
Показа с ръка Сетне, който бе стигнал до средата на заклинанието.
Добре де, може би наистина сега не беше време за разговори. Не исках тунелът да падне върху нас. Но мислите ми препускаха като обезумели.
„И не си се досетил сам?“, беше се заял с мен Сетне.
Знаех, че Ра е очарован от Зия. Тя му беше любимата гледачка. Сетне беше споменал, че Зия има проблем с температурата. Беше подметнал, че старецът ще й скъса нервите. И Ра й беше дал скарабея — парченце от душата си в буквалния смисъл на думата, — сякаш тя му беше първожрица… или още по-важен човек.
Тунелът изтътна. Стената в дъното се разпадна на прах и отзад се показа помещение.
Ухилен, Сетне се обърна да ни погледне.
— Идва най-забавното, деца.
Влязохме след него в кръгло помещение, което ми заприлича на библиотеката в Бруклинската къща. По пода имаше блещукаща мозайка с картина на пасища и реки. Нарисуваните по стените жреци кичеха с цветя и пера, като за празник, нарисувани крави, а древните египтяни размахваха палмови клонки и sistrum, бронзови кречетала. По сводестия таван бе изобразен Озирис, който, седнал на престола, съдеше един бик. За миг ми мина нелепата мисъл дали Амит поглъща сърцата на нечестивите крави и дали й харесва вкусът на телешко.
Насред помещението, на пиедестал като ковчег, беше сложена статуя на бика Апис в естествени размери. Беше изработена от тъмен камък, може би базалт, но беше изрисувана толкова добре, че приличаше на жива. Сякаш ме следеше с очи. Лъскавата козина беше черна, само отпред на гърдите имаше мъничък бял диамант, бикът беше заметнат със сърмено одеяло, избродирани така, че да прилича на ястребови криле. Между рогата се виждаше златно фризби: корона във вид на слънчев диск. Изпод нея се беше показала кобра, която стърчеше като усукан рог на еднорог.
Преди година сигурно щях да кажа:
— Страшничък си е, добре че е статуя.
Сега вече бях виждал неведнъж и два пъти как египетските статуи оживяват и се опитват да стъпчат моя ankh и да го извадят от мен.
Сетне не изглеждаше притеснен. Отиде право при каменния бик и го потупа по крака.
— Светилището на Апис! Построил съм това помещение единствено за себе си и за жреците, които съм избрал. Сега ни остава само да чакаме.
— Какво ще чакаме? — попита Зия.
Нали беше умна, стоеше до мен на входа.
Сетне си погледна несъществуващия часовник.
— Няма да отнеме много време. Колкото да свикнем. Влизайте де. Разполагайте се удобно.
Промуших се вътре. Зачаках входът отзад да се запълни, но той си остана отворен.
— Сигурен ли си, че книгата е още тук?
— О, да. — Сетне тръгна да заобикаля статуята и да проверява основата. — Само трябва да си спомня коя от плоскостите по подиума ще се отвори. Знаете ли, исках цялата стая да е от злато. Щеше да бъде много по-хубаво. Но татко ми оряза средствата.
— Татко ти. — Зия застана до мен и пъхна ръка в моята. Аз нямах нищо против. Огърлицата със златния скарабей проблесна около врата й. — Рамзес Велики ли имаш предвид?
Устата на Сетне се изкриви в жестока усмивка.