— Зия не бива да умира — настоях аз.
— Да, разбрах.
Сетне ме поведе по още тунели, като се движеше все по-бързо. Зия сякаш беше безтегловна. Вече не ме болеше глава. Накрая изскочихме на слънце и се спуснахме към „Египетска царица“.
Признавам си, не мислех трезво.
След като се качихме на кораба, Окървавената секира докладва как върви ремонтът му, но аз почти не го слушах. Профучах покрай него и занесох Зия в най-близката каюта. Сложих я да легне и затърсих из раницата си лекарства: бутилка вода, вълшебен мехлем, който ми беше дала Джаз, няколко записани заклинания. За разлика от Джаз не бях rekhet. Лечителските ми способности се свеждаха главно до превръзките и аспирина, но въпреки това запретнах ръкави.
— Хайде — изпелтечих. — Хайде, Зия. Ще се оправиш.
Тя беше толкова топла, че подгизналите й дрехи бяха на път да изсъхнат. Беше подбелила очи. Започна да мърмори нещо и бях готов да се закълна, че е казала: „Торни топчета. Време е да направя торни топчета.“
Сигурно щеше да бъде смешно, ако Зия не умираше.
— Каза го Хепри — обясни Сетне. — Той е божественият торен бръмбар, който търкаля слънцето по небето.
Не ми се мислеше за това — че момичето, което харесвах, е обсебено от торен бръмбар и сега сънува как тика по небето огромно кълбо изпражнения.
Но едно беше безспорно: Зия бе използвала пътя на боговете. Беше призовала Ра или, най-малкото, едно от въплъщенията му: Хепри.
Ра беше избрал нея, както Хор бе избрал мен.
Изведнъж проумях защо Апоп е унищожил селото на Зия още когато тя е била малка и защо старият Главен лектор си е дал толкова труд да я обучи и после да я скрие във вълшебен сън. Щом Зия пазеше тайната как да събудим бога на Слънцето…
Намазах врата й с малко мехлем. Сложих на челото й натопена в студена вода кърпа, но това явно не помогна.
Извърнах се към Сетне.
— Излекувай я!
— О, хм… — Той се свъси. — Как да ти обясня, лечителската магия всъщност не ми е стихия. Но ако не друго, ти поне получи „Книгата на Тот“! Ако Зия умре, поне няма да е напразно…
— Ако Зия умре, аз ще… аз ще…
Не се сетих за изтезание, което да е достатъчно мъчително.
— Виждам, че имаш нужда от малко време — каза Сетне. — Няма проблем. Дали да не отида да кажа на капитана ти накъде поемаме? Трябва да се върнем час по-скоро в Дуат, на Реката на нощта. Имам ли разрешение да му давам заповеди?
— Добре — сопнах се. — Само ми се махни от очите.
Не знам колко време е минало. Температурата на Зия като че ли поспадна. Тя започна да диша по-леко и сънят й стана по-спокоен. Целунах я по челото и продължих да стоя до нея и да я държа за ръка.
Почти не усещах движението на кораба. За миг се понесохме право надолу, после се ударихме с плисък във вода и параходът се разтресе. Отново почувствах как корпусът плава по вълни, а след като ме сви под лъжичката, се досетих, че сме се върнали в Дуат.
Вратата отзад изскърца и се отвори, аз обаче продължих да гледам Зия.
Зачаках Сетне да каже нещо, може би да се похвали колко хубаво направлява кораба по Реката на нощта, но той мълчеше.
— Е? — подканих.
Чу се как се цепи дърво и аз подскочих.
На вратата не стоеше Сетне. Вместо него над мен се надвеси Окървавената секира, беше разрязал рамката на вратата с главата си острие. Беше стиснал юмруци.
Каза с гневно студено бучене:
— Господарю Кейн, време е да умреш.
13. Приятелска криеница (с допълнителни точки за мъчителна смърт!)
Ясно. Да прекъснеш точно когато на сцената е излязъл демон убиец със секира. И да се опиташ да изкараш моя разказ скучен, а? Умираш си да си център на вниманието, Картър!
Е, докато ти се разхождаше по Нил в пищно обзаведен речен кораб, ние с Уолт също пътешествахме, но малко по-скромно.
Престраших се да проведа от царството на мъртвите още един разговор с Изида, за да уредя да ни отвори вход при делтата на Нил. Тя явно ми се сърдеше (нямам представа защо), защото ни остави с Уолт в тресавище до кръста, където направо не можехме да изтеглим крака от тинята.
— Благодаря! — креснах към небето.
Опитах се да тръгна, но не можах. Около нас се събраха цели рояци комари. Реката беше като жива, чуваше се как на повърхността се вдигат мехурчета и някой плиска и аз се сетих за острозъбата тигрова риба и за водните духове, които Картър ми беше описал веднъж.