— Хрумва ли ти нещо? — попитах Уолт.
Сега, след като се беше върнал в света на простосмъртните, той сякаш бе изгубил жизнеността си. Изглеждаше… сигурно ще бъде точно, ако кажа, че е изглеждал кух. Дрехите му бяха по-широки. Бялото на очите му беше с болнав жълтеникав оттенък. Раменете му бяха смъкнати, сякаш амулетите около врата му го теглеха надолу. Направо ми се плачеше, когато го гледах такъв — макар че не се разплаквам лесно.
— Да — отвърна той и затърси в раницата. — Имам каквото ни трябва.
Извади shabti, бяла восъчна фигурка на крокодил.
— О, не може да бъде — казах аз. — Прекрасен немирник такъв!
Уолт се усмихна. За миг стана както преди.
— Всички се изнесоха от Бруклинската къща. Помислих си, че не е хубаво да го оставяме сам.
Той метна фигурката в Нил и каза заповед от една дума. От водата с взрив изскочи Филип Македонски.
Обикновено е за предпочитане в Нил да не ви изненадва грамаден крокодил, но Филип беше приятна гледка. Усмихна ми се с грамадните си крокодилски зъби, със светнали розови очи и с бяла люспеста гърбина, която се носеше точно над повърхността.
Ние с Уолт се хванахме за Филип и той ни изтегли от тинята. Не след дълго вече се бяхме закрепили на гърба му и плавахме нагоре срещу течението. Аз се возех отпред, бях яхнала Филип върху раменете. Уолт беше отзад, по средата на крокодила. Той беше толкова огромен, че между мен и Уолт имаше доста място, вероятно повече, отколкото ми се искаше. Въпреки това си беше приятно да се возим, ако не броим това, че бяхме вир-вода, целите в кал, и бяхме обкръжени от комари.
Местността наоколо се свеждаше до лабиринт от речни ръкави, тревисти острови, тръстика и тинести плитчини. Беше невъзможно да се определи къде свършва реката и къде започва сушата. От време на време зървахме в далечината разорани ниви или покривите на някое селце, но като цяло реката беше само наша. Видяхме няколко крокодила, те обаче гледаха да стоят по-надалечко от нас. Трябваше да бъдат луди, за да тръгнат да закачат Филип.
И ние като Картър и Зия бяхме потеглили доста късно от Подземния свят. Разтревожих се, когато видях колко високо в небето се е издигнало слънцето. От жегата се беше образувала гъста мараня. Тениската и панталонът ми бяха целите мокри. Съжалих, че не съм си взела дрехи, с които да се преоблека, макар че това едва ли щеше да помогне особено, тъй като и раницата ми беше влажна. Пък и Уолт беше наблизо и нямаше къде да си сменя дрехите.
След малко ми стана скучно да наблюдавам делтата. Обърнах се и седнах с кръстосани крака и с лице към Уолт.
— Ако имахме дърва, можехме да си накладем върху гърба на Филип и лагерен огън.
Уолт се засмя.
— Според мен няма да му хареса. Пък и не съм сигурен, че можем да си позволим да пращаме сигнали с дима.
— Смяташ, че ни наблюдават ли?
Лицето му стана сериозно.
— На мястото на Апоп и дори на Сара Джейкъби…
Не се налагаше да довършва мисълта. Доста злодеи ни искаха мъртви. Естествено, че ни наблюдаваха.
Уолт затърси сред колекцията си амулети. Изобщо не обърнах внимание на нежните извивки на устата му и как от влажния въздух тениската му е залепнала за гърдите. Няма такова нещо — бях самото въплъщение на деловия подход.
Уолт избра амулет във вид на ибис, свещената птица на Тот. Прошепна й нещо и я метна във въздуха. Талисманът се уголеми до размерите на красива бяла птица с дълъг извит клюн и криле с черно по края. Тя закръжи над нас, от което в лицето ме лъхна ветрец, после полетя бавно и грациозно над мочурищата. Заприлича ми на щъркел от старите анимационни филмчета — птиците, които носят увитите във вързоп бебета. По някаква смехотворна причина се изчервих при тази мисъл.
— Пусна я да поразузнае ли? — предположих аз.
Уолт кимна.
— Ще потърси развалините на Саис. Дано са наблизо.
„Освен ако Изида не ни е пратила в другия край на делтата“, казах си аз.
Изида не отговори, което доказваше, че е вкисната.
Продължихме да се плъзгаме нагоре по течението с луксозния „Крокодил Круиз“. При други обстоятелства не бих се притеснила, че разполагам с толкова време, през което мога да съм насаме с Уолт, но сега имах да му казвам много неща, а не знаех как. Утре сутринта дългата ни битка с Апоп щеше да завърши по един или друг начин.
Притеснявах се, разбира се, за всички нас. Бях оставила Картър с онзи призрак психопат, Чичо Вини. Дори не събрах смелост да му кажа, че от време на време Зия се превръща в маниачка, мятаща огнени топки. Тревожех се за Еймъс и битката му със Сет. Тревожех се и за малките ни ученици, които всъщност си бяха сам-самички в Първи ном и със сигурност бяха изпаднали в ужас. Бях сломена заради татко, който седеше на престола в Подземния свят и тъгуваше за майка ни — за кой ли път — и, иска ли питане, се страхувах за духа на мама на ръба на разрушението някъде в Дуат.