Но най-вече се притеснявах за Уолт. Ние, останалите, имахме някакъв шанс — пък бил той и съвсем малък — да се измъкнем живи. Но дори и да надделеехме, Уолт беше обречен. Ако се вярваше на Сетне, той може би нямаше да доживее до пристигането ни в Саис.
Не се налагаше някой да ми го казва. Единственото, което трябваше да направя, бе да надзърна надолу към Дуат. Около Уолт кръжеше болезнено сива аура, която ставаше все по-слаба и слаба. Колко ли време оставаше, докато той се превърнеше в мумифицираната си версия, която бях видяла в Далас?
Но в Залата на Съдилището бях получила и друго видение. След като беше разговарял с чакала, застанал на стража, Уолт се бе обърнал към мен и за миг ми се стори, че той е…
— Анубис искаше да бъде там — прекъсна мислите ми Уолт. — В Залата на Съдилището де… искаше да бъде там заради теб, в случай че се питаш за това.
Аз се свъсих.
— Питах се за теб, Уолт Стоун. Времето ти изтича, а ние още не сме го обсъдили както трябва.
Беше ми трудно да изрека дори това.
Уолт влачеше крака във водата. Беше оставил обувките си върху опашката на Филип — да изсъхнат. Момчешките крака не са от нещата, които ми се струват привлекателни, особено след като току-що са били извадени от кални маратонки. Но краката на Уолт си бяха хубави. Ноктите му бяха почти същите на цвят, както тинята, въртяща се из Нил.
(Картър негодува, че съм ви занимавала с краката на Уолт. Е, извинявайте. Беше ми по-лесно да насоча вниманието си към пръстите му, а не към тъжното му лице!)
— Най-късно довечера — каза той. — Но ти, Сейди, не се притеснявай.
В мен се надигна гняв, който ме изненада.
— Престани! — троснах се аз. — Как така няма да се притеснявам? О, да, вече ми каза колко си благодарен, че си ме познавал, че си усвоил в Бруклинската къща магията и си помогнал в битката с Апоп. Много благородно. Но това не означава… — Гласът ми заглъхна. — Не означава, че нямам причини да се притеснявам.
Ударих с юмрук по люспестата гърбина на крокодила Филип, което не беше справедливо спрямо него. Не беше справедливо и да подвиквам на Уолт. Но бях уморена от трагедии. Не бях създадена за всички тези загуби, жертви и ужасна тъга. Идеше ми да прегърна Уолт, ала между нас имаше стена — съзнанието, че той е обречен. Чувствата ми към него бяха смесени — не знаех защо ме привлича той, дали защото е хубав, дали защото изпитвам вина, дали (колкото и дръзко да звучи) защото го обичам или защото вироглаво съм решила, че не искам да губя поредния човек, на когото държа.
— Сейди… — Уолт се втренчи в мочурищата. Изглеждаше съвсем безпомощен и вероятно не можех да го виня. Бях си невъзможна. — Ако умра в името на нещо, в което вярвам… нямам нищо против. Но не е задължително смъртта да слага край на всичко. Разговарям понякога с Анубис и…
— Богове на Египет, пак ли това! — възкликнах аз. — Много те моля, не говори за Анубис. Знам какво точно ти е казал.
Уолт се сепна.
— Наистина ли знаеш? И… не ти ли харесва?
— То оставаше да ми харесва! — креснах аз.
Уолт изглеждаше направо покрусен.
— О, я стига! — рекох му. — Знам, че Анубис е водач на мъртвите. Подготвя те за живота след смъртта. Казал ти е, че всичко ще бъде наред. Че ще умреш от благородна смърт, ще те съдят по бързата процедура и ще отидеш право в древноегипетския рай. Страхотно, няма що! Ще бъдеш призрак като клетата ми майка. За теб сигурно не е краят на света. Ако така приемаш по-леко съдбата си, добре. Но на мен не ми се слушат такива неща. Не ми трябва поредният човек, с когото… с когото не мога да бъда.
Лицето ми пламтеше. Не стига че сега майка ми беше призрак. Вече никога не можех да я притисна до себе си, да отида на пазар с нея, да чуя съветите й за разни момичешки неща. Не стига че бях откъсната от Анубис, ужасно, отчайващо невероятния бог, който бе грабнал сърцето ми. Дълбоко в себе си открай време знаех, че при тази разлика във възрастта — някъде около пет хилядолетия — е невъзможно да имаме връзка, но решението на другите богове да ме отделят веднъж завинаги от него само слагаше сол в раната.