Идваше ми в повече да си представям и Уолт като призрак, до когото също нямам достъп.
Погледнах го, притеснена, че заради детинското ми поведение той се чувства още по-зле.
За моя изненада, Уолт се усмихна. После се засмя.
— Какво? — попитах.
Той направо се запревива от смях, което според мен не беше никак мило.
— Какво толкова му е смешното? — извиках. — Уолтър Стоун!
— Не… — Той се хвана през тялото. — Не, просто… Ти не разбираш. Не е така.
— Е, тогава как е?
Уолт се овладя. Както личеше, явно се опитваше да си събере мислите, но точно тогава от небето се спусна белият му ибис. Приземи се върху главата на Филип, изпляска с криле и изграчи.
Усмивката на Уолт се стопи.
— Пристигнахме. Развалините на Саис.
Филип ни откара на брега. Обухме се и тръгнахме през заблатената местност. Пред нас под следобедното слънце се беше разпростряла палмова гора, обвита от мараня. Над нас летяха чапли. Около папирусите кръжаха оранжево-черни пчели.
Една кацна върху ръката на Уолт. Други закръжиха около главата му.
Той изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото разтревожен.
— Богинята, която би трябвало да живее тук, Нейт… тя не беше ли свързана по някакъв начин с пчелите?
— Нямам представа — признах си аз.
Кой знае защо, ми се искаше да говоря тихо.
/_Да, Картър, беше ми за пръв път. Благодаря, че попита._/
Надзърнах през палмовата гора. Стори ми се, че виждам в далечината поляна с няколко купчини кирпичени тухли, щръкнали като прогнили зъби от тревата.
Посочих ги на Уолт.
— Останки от храм?
Явно и той като мен бе обзет от инстинкта да е потаен. Приклекна в тревата, за да не бие на очи. След това погледна притеснен Филип Македонски.
— Може би не трябва да караме един сто и петдесет килограмов крокодил да се провира с нас през дърветата.
— Съгласна съм — отвърнах аз.
Уолт прошепна заповед от една дума. Филип отново се смали и се превърна във восъчна статуетка. Уолт го прибра в джоба си и двамата тръгнахме крадешком към развалините.
Колкото повече се приближавахме, толкова повече пчели изпълваха въздуха. Щом излязохме на поляната, заварихме цяла колония, струпала се на килим върху порутените кирпичени стени.
До тях, на разяден от стихиите камък, седеше жена, която се беше подпряла на лък и рисуваше нещо със стрела върху пръстта.
Беше красива по суров начин: слаба и бледа, скулеста, с хлътнали очи и извити вежди, приличаше на известна манекенка, за която не знаеш дали е точно прекрасна, или просто недохранена. Косата й беше лъскава и черна, сплетена на две плитки, които бяха прихванати с кремъчни върхове на стрели. Високомерното й лице сякаш казваше: неотразима съм, не сте достойни дори да ви погледна.
В дрехите й обаче нямаше нищо неотразимо. Тя беше облечена като за лов, в гащеризон в цветовете на пустинята: бежово, кафяво и охра. На колана й висяха няколко ножа. Жената носеше на гърба си каиш с колчан, а лъкът й си приличаше на сериозно оръжие: лъскаво дърво с издълбани по него магически йероглифи.
И най-притеснителното: жената явно ни чакаше.
— Вдигате шум — заяви недоволно. — Досега да съм ви убила десет пъти.
Погледнах Уолт, после отново жената, тръгнала на лов.
— Хм… благодаря! Задето не ни уби де.
Тя прихна.
— Не ми благодарете. И не правете друг път така, ако искате да останете живи.
Думите й не ми допаднаха, но като правило не моля тежковъоръжени жени да пояснят какво точно са имали предвид.
Уолт посочи символа, който жената рисуваше върху пръстта: кръгче с четири остри резки като крака.
— Ти си Нейт — предположи той. — Това е твоят символ: щит с кръстосани стрели.
Богинята вдигна вежди.
— Дълго ли мисли? То се знае, че съм Нейт. И да, това тук е моят символ.
— Прилича на бръмбар — включих се и аз.
— Не е никакъв бръмбар — ревна Нейт.
Пчелите, които пълзяха по кирпичените тухли отзад, се разлютиха.
— Така си е — отсъдих аз. — Не е бръмбар.
Уолт размаха пръст, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.
— Пчелите… сега вече се сетих. Това е едно от имената на твоя храм — Дом на пчелите.
— Пчелите са неуморни ловци — поясни Нейт. — Безстрашни воини. Обичам пчели.