Едва ли е най-уместно да се опитваш да се промъкнеш неусетно зад врага с кубинки, които скърцат.
Замислих се дали да не нагазя в реката, така че водата да заличи следата ми, но не исках да рискувам и да плувам, при положение че не знаех какво има под повърхността: крокодили, змии, зли духове. Веднъж Картър ми каза, че в древността повечето египтяни не знаели да плуват, което тогава ми се стори смехотворно. Да живееш край река и да не знаеш да плуваш! Сега вече разбирах. Ако си с всичкия си, едва ли ще се престрашиш да се топнеш в тази вода.
(Картър твърди, че ако влезеш да плуваш в Темза или в река Ист, това ще бъде точно толкова пагубно за здравето ти. Добре де, прав си.) /_А сега млъквай, скъпи ми братко, и ме остави да продължа с блестящата част за това как Сейди спаси положението._/
Тичах по брега, провирах се през тръстиката, прескочих един крокодил, който се припичаше на слънцето. Не си дадох труда да проверя дали ме е погнал. Имах да се тревожа от по-страшни хищници.
Не знам колко съм бягала. Имах чувството, че съм изминала километри. След като брегът се разшири, завих към сушата, като се стараех да остана под прикритието на палмите. Не чух да ме преследват, но отзад между плешките все ме сърбеше — очаквах там да се забие стрела.
Излязох с тежка стъпка на една поляна, където край открития огън до колиба със сламен покрив имаше древни египтяни по препаски, които готвеха. Египтяните може би бяха само сенки от миналото, но си изглеждаха съвсем истински. Стреснаха се, когато видяха как в бивака им нахълтва русо момиче в бойно облекло. Сетне забелязаха жезъла и вълшебната ми пръчка и незабавно залегнаха, като допряха глави до пръстта и изпелтечиха нещо за Per Ankh — Дома на живота.
— Хм, да — казах аз. — Тук съм по официална работа на Per Ankh. Продължавайте. Чао.
Пак се завтекох. Запитах се дали някой ден ще се появя върху рисунка в храм: малка руса египтянка с морави кичури в косата, която тича на една страна през палмите и крещи изписано с йероглифи „Лелееее!“, докато Нейт ме преследва. Поободрих се при мисълта как клетите археолози умуват ли, умуват какво пък е това.
Излязох в края на палмовата гора и спрях рязко. Пред мен, докъдето поглед стигаше, се бяха разпрострели разорани ниви. Нямаше къде да избягам или да се скрия.
Обърнах се.
ТРЯС!
В най-близката палма се заби стрела с такава сила, че върху главата ми заваляха фурми.
„Уолт — помислих си отчаяна, — хайде, моля те.“
От тревата на двайсет метра от мен се показа Нейт. Беше си намазала лицето с тиня от реката. От косата й като заешки уши стърчаха палмови клонки.
— Ходила съм на лов за кръвожадни свине по-умело от теб — оплака се тя. — Ходила съм по-умело на лов за растения, от които се прави папирус!
„Хайде, Уолт — помислих си. — Скъпи, скъпи Уолт. Хайде.“
Отвратена, Нейт поклати глава. Опъна с тетивата още една стрела. Усетих как ми се повдига, все едно съм в кола и шофьорът е ударил внезапно спирачка.
Видях, че седя до Уолт на едно дърво, на най-ниския клон на голяма смоковница.
— Получи се! — каза той.
Цена нямаше този Уолт!
Нацелувах го хубаво — доколкото можеш да нацелуваш хубаво в нашето положение. Усетих сладка миризма, каквато преди не бях забелязвала, сякаш Уолт е ял цветове на лотос. Представих си онази стара ученическа песничка: „Уолт и Сейди С-Е Ц-Е-Л-У-В-А-Т, седнали на дърво“. Добре че всички, които можеха да се заяждат с мен заради това, бяха пет хилядолетия напред в бъдещето.
Уолт си пое дълбоко въздух.
— Това за благодаря ли беше?
— Изглеждаш по-добре — забелязах аз. Очите му не бяха толкова жълти. Докато се движеше, той като че ли не изпитваше такава болка. Би трябвало да се зарадвам, но вместо това изпаднах в тревога. — Тази миризма на лотос… пил ли си нещо?
— Добре съм. — Той извърна очи. — Хайде да се разделим и да опитаме още веднъж.
От това тревогата ми не се притъпи, но Уолт беше прав. Нямахме време да си приказваме. Скочихме и двамата на земята и се отправихме в противоположни посоки.
Слънцето почти докосваше хоризонта. Вече бях обнадеждена. Със сигурност оставаше малко.
Бях на косъм да се заплета в поредната мрежа от макраме, добре че си отварях очите на четири и забелязах произведението на изкуството и занаятите, сътворено от Нейт. Заобиколих капана, проврях се през папирусовата тръстика и се озовах отново в храма на Нейт.