Вдигнах вълшебната пръчка с надеждата, че Нейт ще го посрещне като драматично движение, а не като заплаха.
— Веднъж издебнах в бункера си при железопътна гара „Чаринг Крос“ смъртоносна плячка, известна като Желирани човечета.
Нейт ме зяпна изумена.
— Опасни ли са?
— Ужасни са — потвърдих аз. — О, уж изглеждат малки, но винаги се появяват на цели тумби. Лепкави са и от тях се пълнее… направо смъртоносни. Та седях си аз сам-самичка, не носех друго освен две лири стерлинги и карта за метрото. Желираните човечета ме бяха обсадили, когато… О, както и да е. Когато Желираните човечета дойдат да те нападат… ще разбереш сама.
Тя свали лъка.
— Кажи ми. Трябва да знам как се ловят тия Желирани човечета.
Погледнах угрижено Уолт.
— Колко месеца те обучавах?
— Седем — отговори той. — Почти осем.
— А заявявала ли съм, че изобщо си годен да ходиш с мен на лов за Желирани човечета?
— Хм… не си.
— Ето на! — Приклекнах и започнах да чертая по пода на защитния вал с вълшебната си пръчка. — Дори Уолт не е готов за такива знания. Мога да ти нарисувам тук някое от страховитите Желирани човечета или — не дайте си богове! — Вафла на Джейкъб. Но такива познания са в състояние да унищожат един не особено опитен ловец.
— Аз съм богинята на лова! — Нейт се приближи малко и се втренчи със страхопочитание в светещите знаци, явно не се досети, че всъщност рисувам защитни йероглифи. — Трябва да знам.
— Ами… — Аз погледнах хоризонта. — Първо, трябва да осъзнаеш колко е важно да улучиш момента.
— Да! — възкликна въодушевена Нейт. — Разкажи ми за това.
— Така например… — Почуках по йероглифите и задействах магията. — Сега е залез-слънце. Ние още сме живи. Победихме.
Лицето на Нейт стана по-сурово.
— Измама!
Богинята се спусна към мен, но защитните знаци припламнаха и я изтласкаха назад. Тя вдигна лъка и изстреля стрелите.
Онова, което се случи после, си беше изненадващо на много равнища. Първо, на стрелите явно бяха направени силни магии, защото те минаха право през защитата ми. Второ, Уолт се завтече напред с невероятна скорост. По-бързо, отколкото можех да изпищя (което и направих), улови стрелите още във въздуха. Те се разпаднаха на сива прах, разнесена от вятъра.
Нейт отстъпи ужасена назад.
— Ти! Не е честно!
— Спечелихме — оповести Уолт. — Спазвай уговорката.
Двамата си размениха поглед, който не разбрах докрай — нещо като сблъсък на волята.
Нейт изсъска през стиснати зъби.
— Добре тогава. Можете да вървите. Щом Апоп се въздигне, ще се бия на ваша страна. Но няма да забравя как ти, отроче на Сет, навлезе неканен в земите ми. А колкото до теб… — Тя ме изгледа лошо. — Ето го ловджийското ми проклятие: някой ден и ти ще бъдеш измамена от плячката си така, както аз бях измамена днес. Дано те нападне цяла сган Желирани човечета!
След тази ужасна заплаха Нейт се разпадна на купчина върви.
— Какво отроче на Сет? — погледнах аз Уолт с присвити очи. — Какво точно?…
— Внимавай! — предупреди ме той.
Храмът наоколо започна да се разпада. Въздухът се нагъна и ударната вълна превърна пейзажа наоколо в днешен Египет.
Едва успяхме да слезем по стъпалата. Последните стени на храма се срутиха на купчини разядени от стихиите кирпичени тухли, но сред тях още се виждаше сянката на Бес, която малко по малко се стопяваше, защото слънцето вече бе залязло.
— Трябва да побързаме — каза Уолт.
— Да, но как да заловим сянката?
Някой се прокашля зад нас.
На една палма наблизо се беше подпрял Анубис, беше мрачен.
— Съжалявам, че се намесвам. Но, Уолт… време е.
Беше облечен с официални древноегипетски дрехи. Беше с широка златна огърлица, черна поличка, сандали и почти нищо друго. Както съм споменавала и друг път, не са много момчетата, които могат да се издокарат така и да изглеждат добре, особено пък с молив около очите, но при Анубис се получаваше.
Изведнъж върху лицето му се изписа тревога. Той хукна към нас. Колкото и да бе абсурдно, за миг си представих, че съм върху корицата на някой от любовните романи на баба, където влюбената девойка се свлича в обятията на полугол набит мъж, а друг стои отстрани и я гледа с копнеж. О, пред какъв ужасен избор са изправени момичетата! Жалко, че не разполагах с поне малко време, за да се поизмия. Още бях цялата в спечена речна кал, във върви и трева, сякаш ме бяха овъргаляли в катран и после в пера.