— Но…
— Сейди! — прегърна ме Анубис. Кафявите му очи преливаха от състрадание. — Не го карай да говори повече, отколкото се налага. Силите му трябват за магията.
Уолт започна да напява. Вдигна буцата восък, която сега приличаше на мъничък Бес, и я притисна до сянката върху стената.
Аз се разридах.
— Но той ще умре!
Анубис ме хвана. Ухаеше на храмови благовония, на копал, на кехлибар и други древни миризми.
— Той е роден в сянката на смъртта — каза ми. — Затова се разбираме. Отдавна да е рухнал, но Джаз му даде отвара, която в края да притъпи болката и ако се наложи, да му вдъхне сили.
Спомних си, че дъхът на Уолт е миришел на лотос.
— Изпил я е преди малко. Докато бягахме от Нейт.
Анубис кимна.
— Вече не действа. На Уолт са му останали сили колкото да довърши магията.
— Не!
Идеше ми да се разкрещя и да го ударя, но се опасявам, че вместо това взех, че се разкиснах и се разридах. Анубис ме притисна в обятията си и аз заподсмърчах като малко момиченце.
Нямам оправдание. Просто ми беше непоносимо да изгубя Уолт, пък било то и заради това да се върне Бес. Не можеше ли поне веднъж да успея, без да плащам с такива скъпи жертви?
— Наблюдавай внимателно — подкани Анубис. — Научи магията. Тя е единственият начин да спасим Бес. Ще опреш до същото заклинание, за да уловиш сянката на Змея.
— Не ме интересува! — извиках, но продължих да наблюдавам.
Докато Уолт напяваше, фигурката погълна сянката на Бес, както гъбата попива течност. Восъкът стана черен като молив за очи.
— Няма страшно — рече тихо Анубис. — За него смъртта не е краят.
Ударих го по гърдите, но не силно.
— Не ми се слушат такива неща! И ти не би трябвало да си тук. Нали боговете ти издадоха ограничителна заповед — да не се доближаваш до мен?
— Не би трябвало да съм с теб — съгласи се Анубис, — защото нямам формата на простосмъртен.
— Защо тогава си тук? Наоколо няма гробища. Това тук не е твоят храм.
— Не е — призна си той. После кимна към Уолт. — Виж!
Уолт довърши магията. Изрече заповед от една-единствена дума:
— Hi-nehm.
На фона на тъмния восък проблеснаха сребристите йероглифи за „Съедини се!“:
Със същата заповед бях поправила магазина за сувенири в Далас, пак с нея миналата Коледа чичо Еймъс беше показал как се лепи счупена чинийка. С ужасна убеденост знаех, че това е последната магия, която Уолт ще направи някога.
Той залитна напред. Втурнах се към него. Положих главата му върху ръцете си. Дишането му беше затруднено.
— Получи се — пророни Уолт. — А сега… прати сянката при Бес. Трябва да…
— Моля те, Уолт — казах аз. — Можем да те пренесем в Първи ном. Знахарите там вероятно ще успеят да…
— Не, Сейди… — Той притисна фигурката до дланта ми. — Побързай.
Опитах да се съсредоточа. Беше почти невъзможно, но успях да изрека на обратно думите в проклятието. Насочих силите си към фигурката и си представих Бес, какъвто той беше едно време. Наредих на сянката да намери господаря си, да пробуди отново душата му. Вместо да залича Бес от този свят, се опитах да го върна на сцената, този път така, сякаш го бях вписала с неизличимо мастило.
Восъчната статуетка се превърна в дим и изчезна.
— Получи ли се? — попитах колебливо.
Уолт не отговори. Очите му бяха затворени. Той лежеше, без изобщо да помръдва.
— О, моля те… недей. — Прегърнах челото му, което бързо изстиваше. — Направи нещо, Анубис!
Отговор не последва. Обърнах се, но него вече го нямаше.
— Анубис! — изпищях толкова силно, че отекна в скалите в далечината. Положих възможно най-внимателно Уолт на земята. Изправих се и стиснала юмруци, описах пълен кръг. — Това ли беше? — креснах на въздуха, където нямаше никой. — Взимаш душата му и си тръгваш? Мразя те!
Най-неочаквано Уолт простена и отвори очи.
Изхлипах от облекчение.
— Уолт! — възкликнах и приклекнах до него.
— Вратата — каза той припряно.
Не знаех за какво ми говори. Дали не бе получил предсмъртно видение? Гласът му беше спокоен, без следа от болка, но още беше слаб.
— Побързай, Сейди. Сега вече знаеш заклинанието. То ще… то ще подейства на сянката на Змея.