— Какво се случи, Уолт? — Избърсах сълзите по лицето си. — Каква врата?
Той посочи едва-едва. На няколко метра във въздуха се рееше врата от мрак.
— Всичко това беше капан — обясни Уолт. — Сетне… сега вече знам какво е намислил. Брат ти се нуждае от помощта ти.
— Ами ти? Ела с мен!
Той поклати глава.
— Още съм немощен. Ще направя всичко по силите си да повикам от Дуат подкрепления… ти ще имаш нужда от тях. Но едвам се движа. Ще се срещнем в Първи ном по изгрев-слънце, стига… стига да си сигурна, че не ме мразиш.
— Да те мразя ли? — Бях направо озадачена. — Откъде-накъде ще те мразя?
Уолт се усмихна тъжно, усмивка, каквато не беше в стила му.
— Погледни — каза той.
Трябваше ми известно време, докато проумея какво ми говори. Направо настръхнах. Как се беше спасил Уолт? Къде беше Анубис? И за какво съзаклятничеха двамата?
Нейт беше нарекла Уолт отроче на Сет, а той не му беше син. Сет имаше само едно дете: Анубис.
„Опитах се да й кажа“, беше споменал Уолт.
„Той е роден в сянката на смъртта — ми беше обяснил Анубис. — Затова се разбираме.“
Не ми се искаше, но сведох поглед към Дуат. Там, където лежеше Уолт, видях друг човек, нещо като второ изображение върху неговото… младеж, който се беше проснал, отмалял и блед, със златна огърлица и черна египетска поличка, с познатите кафяви очи и тъжна усмивка. Още по-навътре видях сияйна сива светлина: бог Анубис във вид на човек с глава на чакал.
— О… не, не.
Станах и се отдръпнах рязко от него. От тях. Прекалено много плочки от пъзела се бяха наредили наведнъж. Виеше ми се свят. Способността на Уолт да превръща нещата в пепел… това беше пътят на Анубис. От месеци той насочваше могъществото на бога. Приятелството им, разговорите, другият път, за който Анубис намекваше като начин да спаси Уолт…
— Какво си направил? — погледнах го ужасена.
Дори не знаех как да го нарека.
— Сейди, това съм аз — обади се Уолт. — Пак съм си аз.
Анубис каза в хор с него от Дуат:
— Пак съм си аз.
— Не!
Краката ми трепереха. Чувствах се предадена и измамена. Имах чувството, че светът вече рухва в Морето на Хаоса.
— Мога да обясня — допълни той на два гласа. — Но Картър има нужда от помощта ти. Много те моля, Сейди…
— Престани!
Не се гордея от начина, по който постъпих, но се обърнах и побягнах, после скочих право през вратата от мрак. В онзи миг ми беше все едно накъде води тя, важното беше само да съм далеч от безсмъртното същество, в което смятах, че съм влюбена.
15. Как се превърнах в цикламено шимпанзе
Желирани човечета? Наистина ли?
Не бях чул тази част. Сестра ми не престава да ме изумява… /_и не, Сейди, това също не е комплимент_/.
Та докато Сейди е изживявала свръхестествената си драма с момчетата, аз се бях изправил лице в лице с капитан на речен кораб с острие убиец вместо глава, който явно искаше да се преименува на Още по-окървавената секира.
— Назад! — казах на демона. — Това е заповед.
Окървавената секира издаде бръмчене, което може би беше смях. Извърна глава наляво — нещо като танцовите движения на Елвис Пресли — и проби дупка в стената. После ме погледна отново, раменете му бяха целите в трески.
— Подчинявам се на други заповеди — избръмча капитанът. — Заповеди да убивам!
Спусна се към мен като бик. След суматохата, която бяхме изживели току-що в serapeum, един бик беше последното, с което ми се занимаваше.
Замахнах с юмрук.
— Ha-wi!
Между нас блесна йероглифът за „Удряй!“:
Върху Окървавената секира се стовари син юмрук енергия, който го изхвърли през вратата и го запрати право през стената на каюткомпанията отсреща. От такъв удар един обикновен простосмъртен щеше да изгуби съзнание, аз обаче чух как Окървавената секира се опитва да излезе от отломъците и бръмчи ядосано.
Постарах се да мисля. Щеше да бъде хубаво, ако можех да го удрям отново и отново с този йероглиф, но магията не действа така. Веднъж изречена, вълшебната дума не може да се използва отново в продължение на няколко минути, а понякога дори и часове.
Пък и вълшебните думи са сред най-сложните магии. Има магьосници, които с години усвояват един-единствен йероглиф. От горчив опит знаех, че ако изречеш прекалено много такива думи, силите ти се изчерпват наистина бързо, а на мен и без това не ми бяха останали много.