— Я стига! — креснах.
Хор не отговори.
През това време светлинките на екипажа се стрелкаха в паника, а корабът се носеше устремно към брега. Сега вече плажът се виждаше по-лесно: черен пясък, осеян с кости, и шлейфове вулканичен газ, бълван от огнените пукнатини. О, страхотно. Точно мястото, където исках да акостирам.
Пуснах щраусовото перо и се пресегнах още веднъж в Дуат.
Този път извадих две познати оръжия: гегата и млатилото, олицетворяващи фараона. Гегата беше златночервена, с извит на кука край. Млатилото представляваше оръжие с дръжка и три страховити на вид вериги с шипове. Бях виждал много такива оръжия. Имаше ги всеки фараон. Тези обаче приличаха притеснително на първоначалния комплект на бога на Слънцето, който миналата пролет бях намерил заровен в гроба на Зия.
— Какво търсят тук? — попитах. — Би трябвало да са у Ра.
Хор продължи да мълчи. Останах с впечатлението, че е не по-малко изненадан от мен.
Окървавената секира обикаляше като хала отстрани на капитанската кабина. Униформата му беше разкъсана и покрита с пера. Остриетата му бяха нащърбени, а шнурът на камбаната за тревога се беше намотал около левия му ботуш и тя звънеше ли, звънеше при всяка крачка на Окървавената секира. Но той пак изглеждаше по-добре от мен.
— Стига толкова — бръмчеше. — Достатъчно дълго съм служил на клана Кейн!
Чух откъм носа на кораба трак-трак-трак — спускаха мостика. Погледнах натам и видях, че Сетне си се разхожда спокойно, докато реката се пени под него. Той спря в края на мостика и зачака, а параходът продължи да се носи шеметно към плажа с черния пясък. Сетне се готвеше да скочи, след което щеше да е в безопасност. Беше стиснал под мишница голям свитък папирус — „Книгата на Тот“.
— Сетне! — изпищях аз.
Той се обърна и ми махна с мила усмивка.
— Всичко ще бъде наред, Картър! Връщам се веднага!
— Tas! — креснах аз.
Лентите на Хатор тутакси се намотаха около него заедно със свитъка и всичко останало и той падна от борда и цопна във водата.
Не го бях включил в плана си, но сега нямах време да се притеснявам за това. Окървавената секира ме нападна, а левият му крак правеше ту трак-трак, ту ТРЯС! Претърколих се на една страна точно когато острието вместо глава се заби в пода, но Окървавената секира се окопити по-бързо от мен. Имах чувството, че ребрата ми са топени в киселина. Ръката ми беше много слаба, за да замахне с млатилото на Ра. Вдигнах гегата — да се защитя, но не знаех какво да правя с нея.
Окървавената секира се надвеси над мен и забръмча злорадо. Знаех, че няма да се изплъзна, ако пак ме нападне. Щях да се превърна в Картър Кейн, разсечен на две половинки.
— Приключихме! — ревна той.
Най-неочаквано лумна и стана на огнен стълб. Тялото му се изпари. Металната секира, служила му за глава, падна и се заби в палубата между краката ми.
Примигнах, питах се дали това не е някакъв номер на демона, но Окървавената секира наистина беше изчезнал окончателно и безвъзвратно. Ако не броим острието вместо глава, единственото, което бе останало от него, бяха лъснатите му ботуши, леко разтопената камбана за биене на тревога и няколко овъглени гъши перца, които се носеха из въздуха.
Зия се облегна на капитанската кабина на няколко метра от мен. Дясната й ръка беше обвита в пламъци.
— Да — промърмори тя на острието на секирата, над което се виеше дим. — Приключихме.
Угаси огъня, после дойде с несигурна крачка и ме прегърна. Толкова ми беше олекнало, че можех и да не обръщам внимание на режещата болка в хълбока.
— Добре си — казах, което при тези обстоятелства прозвуча тъпо, но Зия ме възнагради с усмивка.
— Чудесно — каза. — За миг изпаднах в паника. Събудих се, обгърната от синя енергия, но…
По една случайност погледнах зад нея и направо ми се повдигна.
— Дръж се — креснах.
„Египетска царица“ се вряза с бясна скорост в брега.
Сега вече разбирам защо предпазните колани трябва да се затягат.
Нямаше никакъв смисъл да се държим. Корабът заора в брега толкова силно, че ние със Зия се изстреляхме като човешки гюлета във въздуха. Корпусът отзад се цепна с мощно бааам! Сушата се устреми към лицето ми. Разполагах с половин секунда, през която да реша как ще умра — дали като се разбия на пихтия в земята, или като падна в някоя пламтяща пукнатина. Точно тогава Зия ме сграбчи отгоре за ръката и ме дръпна към небето.