— Задръж ги — подкани. — Прав си, не са се появили току-така, ала са се озовали в твоите ръце. Може и да са на Ра, но фараон трябва да стане Хор.
Оръжията като че ли се нагорещиха или може би само ми се е сторило така, защото Зия ме държеше за ръцете. Притеснявах се при мисълта да ги използвам. Бях загубил khopesh, меча, който са носели стражите на фараона, а бях получил оръжията не на друг, а на самия фараон. При това не кой да е… Държах регалиите на Ра, пръв цар на боговете.
Аз, Картър Кейн, петнайсетгодишно момче, което бе учило само вкъщи и още не знаеше да се бръсне като хората и да се облича за училищните танци, неизвестно защо, бях сметнат за достоен да получа най-могъщото магическо оръжие, творено някога.
— Защо си толкова сигурна? — попитах. — От къде на къде тези неща тук са за мен?
Зия се усмихна.
— Може би съм започнала да разбирам по-добре Ра. Той се нуждае от подкрепата на Хор. Аз пък се нуждая от теб.
Постарах се да измисля какво да кажа и дали ми стиска да си поискам още една целувка. И през ум не ми беше минавало, че първата ми среща ще бъде на осеян с кости речен бряг в Демонската земя, но в онзи миг нямаше друго място, където предпочитах да се намирам.
Точно тогава чух едно фрас: някой си удари главата в дебело парче дърво. Сетне изруга приглушено. Беше се блъснал в счупена дъска от кила. Замаян, изгуби равновесие, цопна във водата и започна да потъва.
— Я по-добре да го извадя — казах аз.
— Да — съгласи се Зия. — Само това оставаше — „Книгата на Тот“ да се повреди.
Извлачихме Сетне на брега. Зия размота внимателно лентите само около гърдите му, за да издърпа изпод ръката му „Книгата на Тот“. Пак добре че свитъкът папирус си беше непокътнат.
Сетне каза:
— Ммм-хмх!
— Извинявай, но не проявявам интерес — отвърнах аз. — Книгата вече е у нас и сега ще те оставим. Не изгарям от желание още веднъж да ми забиеш нож в гърба, не ми се слушат и лъжите ти.
Сетне завъртя очи. Заклати силно глава и запелтечи нещо, вероятно много убедително обяснение защо бил в правото си да насъска срещу мен моя слуга, демона.
Зия разгърна свитъка и се зае да разглежда написаното. След няколко реда се свъси.
— Това, Картър… е наистина опасно. Само му хвърлих едно око, но видях описание на тайните дворци на боговете, на магии, с които да разбереш какви са истинските им имена, сведения как да разпознаеш всички богове, независимо от формата, в която се опитват да ти се явят… — Уплашена, тя вдигна поглед. — С тези познания Сетне е могъл да навреди много. Единственото добро нещо… доколкото разбирам, почти всички магии могат да бъдат направени само от жив магьосник. Не са по силите на призраци.
— Сигурно Сетне ни е държал живи толкова дълго само заради това — казах аз. — Имал е нужда от помощта ни, за да се добере до книгата. После е смятал да ни изиграе, за да направим магиите, които иска.
Сетне замърмори недоволно.
— Можем ли да намерим без него сянката на Апоп? — попитах аз Зия.
— Мм-мм! — намеси се отново Сетне, аз обаче не му обърнах внимание.
Зия разгледа още няколко реда.
— Апоп… sheut на Апоп. Да, ето. Намира се в Демонската земя. Значи сме на нужното място. Но тази карта тук… — Тя ми показа част от свитъка, която беше запълнена от край до край с много йероглифи и картинки, и аз дори не разбрах, че там има и карта. — Нямам представа как да я разчета. Демонската земя е огромна. Доколкото съм чела, постоянно се променя, разпада се, после се образува отново. И гъмжи от демони.
— Представям си. — Преглътнах, за да се опитам да махна горчивия вкус в устата си. — Значи тук ще се чувстваме не на мястото си, както демоните се чувстват в света на простосмъртните. Няма да можем да отидем никъде, без да ни видят, и на когото и да се изпречим на пътя, той ще поиска да ни убие.
— Да — съгласи се Зия. — И нямаме време.
Беше права. Не знаех колко точно е часът в света на простосмъртните, но ние се бяхме спуснали в Дуат в късния следобед. Слънцето сигурно вече се беше скрило зад хоризонта. Очакваше се Уолт да не доживее до залеза. Може би точно сега издъхваше, а клетата ми сестра… Не. Беше много мъчително да мисля за това.
Но утре по изгрев-слънце Апоп щеше да се въздигне. Разбунтувалите се магьосници щяха да нападнат Първи ном. Нямахме лукса да си се разхождаме по тези враждебно настроени земи и да се бием с всичко, изпречило се на пътя ни, докато намерим онова, което търсехме.