— То не е виновно — помъчих се да доказвам аз. — Убеден съм, че е не по-малко огорчено, отколкото вие. Някой си е направил шега с вас — извадил е детето и е турил кучето. Ако изобщо тук някога е имало дете.
— Какво искате да кажете?
— Ами това — викам, — че, моля да ме извините, сър, но според мене хората, които разкарват деца в кучешки кошници не са съвсем добре със здравето. Вие откъде пътувате?
— От Бенбъри — вика. — Мене в Бенбъри ме познават.
— Не се съмнявам — викам. — Вие явно сте от младите хора, дето навсякъде ги познават.
— Аз съм мистър Милбъри, бакалин от „Хай стрийт“.
— В такъв случай какво правите тука с кучето?
— Не ме изкарвайте от търпение — развика се той. — Казвам ви, че не зная. Жена ми дойде тук да се погрижи за своята болна майка и във всяко писмо пише, че се е затъжила за своя Ерик…
— Майчинското й чувство е доста развито — одобрих аз. — Това й прави чест.
— По тази причина — продължи той, — тъй като днес съм свободен, взех детето със себе си, за да й доставя удоволствие. Тъща ми не ме понася, ето защо трябваше да се настаня тук, а Мили — моята жена — да се отбие при мен. Исках да я изненадам…
— И наистина ще бъде голяма изненада — потвърдих.
— Не се шегувайте — каза той. — Сега не съм на себе си и мога да ви нанеса оскърбление!
Бе прав. Независимо от целия комизъм на положението, смехът изглеждаше неуместен.
— Ама защо — продължих да разпитвам, — сте го сложили в кучешка кошница?
— Това не е кучешка кошница — оскърби се мистър Милбъри. — Това е кошница за пикници. Не се реших да понеса детето в ръце, защото се боях, че момчетата на улицата ще ми се смеят. А малкият ни е майстор на спането и аз помислих, че ако го наглася по-удобно и по на меко, той ще проспи целия път. Взех го със себе си във вагона и нито за минута не съм го свалял от коленете си. Тук е замесена нечиста сила. Настоявам, че това е работа на дявола!
— Не говорете глупости — казах. — Сто на сто има някакво обяснение, но то трябва да бъде намерено. Уверен ли сте, че това е същата кошница, в която сте сложили детето?
Той като че се поуспокои; стана и внимателно разгледа кошницата.
— Много прилича — заяви той. — Но не мога да се закълна, че е моята!
— Вие казахте — продължих аз, — че не я изпускали от ръцете си. Помислете!
— Не — потвърди той. — Цялото време беше на коленете ми…
— Ама това е глупост — викам. — Освен ако вие самият не сте поставили там кучето вместо детето! Хайде, спомнете си всичко спокойно. Аз не съм вашата съпруга и искам да ви помогна. Може би сте метнали някой поглед встрани. Ако е така аз няма да се обидя.
Той се замисли и изведнъж лицето му светна.
— Кълна се — вика, — вие сте прав! За една секунда я оставих на перона в Бенбъри, за да си купя вестник!
— Ето — казах, — сега вие говорите като разумен човек. Но… момент, ако не се лъжа, утре е първият ден на кучешката изложба в Бирмингам?
— Струва ми се, че е така.
— Значи, сега вече сме по следата — казах. — Няма съмнение, че това куче, опаковано в кошницата, подобна на вашата, е пътувало за Бирмингам. Сега палето се оказва у вас, а вашето дете — при собственика на булдога. И е трудно да се каже кой от двама ви сега е в по-радостно настроение. Той сигурно си мисли, че вие нарочно сте му скроили този номер.
Мистър Милбъри опря глава в таблата на кревата и почна да стене.
— Сега ще дойде Мили — мънкаше той. — И ще ми се наложи да призная, че детето е попаднало по погрешка на кучешка изложба. Няма да се реша на това, няма да се реша!
— Заминавайте за Бирмингам и се постарайте да го намерите. Ще успеете за 5,45 и ще се върнете към осем.
— Елате с мене! — помоли се той. — Вие сте добър човек, елате с мене. Не съм в състояние да пътувам сам…
Беше прав. Първият срещнат кон би го прегазил.
— Добре — казах. — Ако съдържателят няма нищо против…
— Няма да има… той не може да има! — кършейки ръце стенеше мистър Милбъри. — Кажете му, че от това зависи щастието на един човешки живот. Кажете му, че…
— Ще му кажа, че от това зависи неговата печалба от половин лира. Това най-бързо ще го убеди.
Така и стана и след двайсет минути аз, мистър Милбъри и кучето в кошницата вече пътувахме във вагон първа класа за Бирмингам.
Чак тук съобразих каква трудна работа ни предстои. Да предположим, че съм прав и палето наистина е отивало на изложба в Бирмингам. Да предположим даже, че някой е видял как човек с кошница, подобна на нашата е слязъл от влака в 5,13. И какво по-нататък? Ще се наложи, ни повече, ни по-малко, да разпитваме всички файтонджии в града. На всичкото отгоре — като след време намерим детето, дали ще има смисъл да го разопаковаме? Но аз не се хвърлих да споделям съмненията си. Нещастният баща се чувстваше вече съвсем зле. Захванах се да му вдъхвам надежди. И когато той за двайсти път ме попита ще види ли още веднъж детенцето си, рязко го прекъснах: