— Би му се наложило да прояви необикновена ловкост — вика бабата. — Кошницата не беше в ръцете ми само пет минути, докато пиех чай в Бенбъри…
— Тъкмо тогава са го направили — вика камериерката. — Ама че факири!
Старата лейди изведнъж се сети нещо и скочи от пода.
— Ами аз в какво положение се оказах! Неомъжена жена, ще тръгнат клюки… Това е ужасно!
— Хубавичко детенце! — вика камериерката.
— Искате ли да си го вземете?
Но камериерката не искаше. Бабата седна отново и почна да размишлява, но колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Камериерката твърдеше после, че ако не сме били дошли ние, бабата би откачила съвсем. Тя здраво прегърна в обятията си и разцелува човека, който съобщи, че някакъв джентълмен с булдог се интересува от детето.
Ние веднага се качихме на влака в обратна посока и пристигнахме в хотела десет минути преди там да пристигне нищо неподозиращата майка.
Милбъри през целия път не изпускаше детето от ръцете си. Кошницата даде на мен и прибави още половин лира с условие, че ще си мълча и аз честно изпълних уговорката.
Мисля, че и той едва ли е разказал на жена си какво се бе случило — освен, ако пък аз нищо не разбирам от подобни работи.